Най-сетне Брайън успя да сграбчи и другата ръка на Лиг-магтер. За миг противникът замръзна. Двамата бяха достигнали равновесие в силите, опрели колене, дишащи шумно в лицата си. Качулката се бе свлякла назад, по време на схватката и чифт празни, хладни очи, се бяха вторачили в Брайън. Никаква следа от чувства не проникваше зад суровото, набръчкано лице на дисианеца. Бузата му бе разцепена от извит, белезникав белег, който достигаше ъгъла на устата, а лицето му изглеждаше разкривено в зловеща гримаса. Но само привидно, всъщност то бе безизразно, въпреки болката, която очевидно изпитваше Лиг-магтер.
Сега вече Брайън бе по-близо до победата — стига някой от останалите да не се намеси. Помагаха му по-тежкото тяло и преимуществото в сила. Дисианецът трябваше да пусне ножа, ако не искаше ръката му да бъде изкълчена. Но той не го направи. Брайън осъзна ужасен, че дисианецът не възнамеряваше да изпуска ножа — каквото и да се случи.
Разнесе се смразяващо изпращяване, тялото на дисианеца се разтърси, а ръката с ножа увисна безжизнено. И този път лицето на противника остана безизразно. Парализираните пръсти продължаваха да стискат дръжката на ножа. Лиг-магтер посегна с другата ръка, опитвайки се да изтръгне острието, за да го използва отново, макар и останал с една здрава ръка. Брайън замахна с крак и ритна ножа с всичка сила. Металното острие издрънча на пода и се изтърколи към другия край на залата.
Лиг-магтер сви здравата си ръка в юмрук и удари Брайън в слабините. Продължаваше да се бие, сякаш нищо не се беше променило. Брайън отстъпи бавно назад.
— Стига — извика той. — Сега вече не можеш да ме победиш. Невъзможно е.
Обърна се и огледа останалите присъстващи в залата, с надежда да го подкрепят. В отговор получи мълчание.
Нямаше никакво съмнение какво ще последва и какво трябваше да направи. Лиг-магтер не държеше на своя живот, също както не държеше на оцеляването на планетата. Готов бе да се бие, независимо от ударите, които понасяше. За миг Брайън получи кошмарно видение — представи си как прекършва и другата ръка на своя противник, сетне постъпва по същия начин с краката, но парализираното тяло продължава да се надига и да го преследва. Влачи се след него, въргаля се и оголва зъби — единственото останало му оръжие.
Този бой можеше да свърши само по един начин. Брайън направи лъжливо движение и Лиг-магтер се хвърли край него. Брайън замахна и се прицели точно под ребрата, в мястото, където се намираше един от големите нервни възли.
Това бе смъртоносният удар от карате. Брайън никога не бе го използвал срещу друг човек. Неведнъж по време на тренировки беше чупил масивни дървени плоскости, превръщайки ги в трески с резки, отсечени удари. Вложил цялата си сила и тежест във върховете на пръстите си той полетя напред и заби ръка дълбоко в тялото на своя противник.
Не убиваше по волята на случая, нито пък в изблик на гняв. Убиваше, защото само така можеше да сложи край на този двубой.
Дисианецът се свлече, като рухнала твърдина от плът.
Целият в кръв, Брайън дишаше тежко над трупа на Лиг-магтер и оглеждаше неговите другари.
Усещане за смърт витаеше из залата.
XI
Не повече от няколко крачки деляха Брайън от потъналите в мълчание дисианци. Мислите му се гонеха в безумен бяг. Само след миг магтерите можеха да се втурнат в атака, за да отмъстят за своя съратник — жестоко и безмилостно. Брайън съжали, че се бе отказал от оръжието, но сега не беше време за подобни колебания. По-важното бе какво да предприеме.
Противникът продължаваше да го следи мълчаливо и Брайън си помисли обнадежден, че може би все още не е осъзнал напълно случилото се. От всички присъстващи, само Брайън познаваше смъртоносната сила на своя удар. Незнанието им може би щеше да му спечели известно преимущество във времето.
— Лиг-магтер е в безсъзнание, — поде той, сочейки проснатото тяло — но скоро ще дойде на себе си. — В мига, когато другите проследиха почти механично посоката, в която сочеше, Брайън пое бавно към изхода. — Не исках да го направя — той ме принуди. Не желаеше да се вслуша в думите ми. А сега, струва ми се, че е време, да ви покажа нещо, до което да си призная честно, не бих искал да прибягвам.