Връзката бе прекъсната.
Тридесет и пет часа до гибелта на света, а той трябваше да чака.
XII
Когато се върна в кабинета, Брайън откри на бюрото си две прилежно подредени купчинки с документи. Едва настанил се в креслото, той почувства ледения полъх, който се носеше из стаята. Излизаше от отвора на климатичната инсталация, която бе закрита със солидна метална решетка. Таблото за управление бе изтръгнато. Някои очевидно си бе свършил доста добре работата — или проявяваше странно чувства за хумор. Брайън започна да рита капака, докато най-сетне го огъна в единия край. Изви го навън, огледа внимателно вътрешността, напипа един кабел и го опря в съседния. Отвътре избухна цял куп искри, последван от гъст пушек. Компресорът измяука и угасна.
Фоусел стоеше на вратата, с поредната купчина документи и изненадано изражение на лицето.
— Какво ми носиш тук? — запита го Брайън.
Фоусел най-сетне успя да се съвземе, отнесе документите на бюрото и ги постави при другите.
— Това са докладите за хода на операцията от всички отделни звена — както наредихте. До най-малката подробност — включително дати, часове, заключения, предположения и прочие.
— А другият куп?
— Междупланетна кореспонденция, финансов баланс, доставки. — Докато отговаряше, той подравняваше страниците с ръка. — Доклади на дежурните, болничен дневник… — гласът му замря в мига, когато видя как Брайън помита всички документи към кошчето.
— Иначе казано, архиви — довърши Брайън. — Вече не са ни необходими.
Бюрото беше съвсем чисто, а кошчето — пълно догоре. Празнословия. А нима можеше да очаква нещо повече? Да си признае, надявал се бе, че поне един от агентите е потърсил по-различен ъгъл, под който да погледне на събитията. Но не — всички се бяха заровили в ежедневните си проблеми.
Небето навън бе потъмняло. Часовоят на входа беше предупреден да пропусне очаквания посетител. Докато не се появеше пратеникът на партизаните, Брайън нямаше какво да предприеме. Раздразнението му растеше с всяка минута. Спомни си за Лиа и реши, че ще е по-добре ако й прави компания. В този момент тя единствена вършеше нещо полезно.
Когато отвори вратата на лабораторията, беше завладян от предчувствието за приятната среща. Но остана като попарен. Микроскопът беше покрит, а Лиа си бе отишла. Сигурно вечеря, рече си той, или е в болницата. Болничното отделение бе разположено на долния етаж и Брайън се отправи първо към него.
— Разбира се, че е тук! — посрещна го доктор Стайни. — Къде другаде може да отиде момиче в нейното състояние? Достатъчно дълго се е лишавала от леглото днес. Утре е последният ден и ако искате да не прекъсва работата си, ще трябва да я оставите да си почине. Цял ден тъпча подчинените ви с успокоителни и аспирин. Дисциплината всеки миг ще рухне.
— Целият този свят ще рухне. Как е Лиа?
— Добре, като се има пред вид какво е преживяла. Ако не ми вярвате, проверете сам. Има и други пациенти.
— Толкова ли сте обезпокоен, докторе?
— Разбира се, че съм обезпокоен! Да не мислите, че съм от желязо? Всички ние седим на бомба със закъснител, часовникът й тиктака и това хич не ми харесва! Няма да зарежа работата си, но ще се почувствам далеч по-спокоен, когато най-сетне кацнат за да ни приберат. В този момент, единствената кожа, към която изпитвам силна привързаност е моята собствена. Едва ли ще издам публична тайна, ако ви разкрия, че останалите разсъждават по същия начин. Така че, не разчитайте на кой знае каква помощ.
— Не съм и разчитал — рече Брайън и се обърна.
Стаята на Лиа тънеше в мрак, озарена единствено от бледото сияние на дисианската луна зад прозореца. Брайън се промъкна безшумно и затвори вратата зад себе си. Пристъпи предпазливо и спря до леглото. Лиа спеше дълбоко, дишането й беше равномерно и спокойно. Нямаше по-добро лекарство от укрепителния нощен сън.
Крайно време беше да си тръгне, но вместо това седна в креслото, което беше до леглото. Часовоят знаеше къде да го потърси, значи, можеше да чака и тук.
Наслаждаваше се на откраднатия миг покой, сред един свят, обречен съвсем скоро да загине. Изпитваше благодарност заради този миг. Предметите наоколо бяха придобили приятни меки очертания, под сиянието на бледата луна. Окъпано в светлина, лицето на Лиа изглеждаше невинно и необичайно красиво — пълна противоположност на всичко, което олицетворяваше този грозен свят. Ръката й се подаваше под чаршафа, Брайън я взе в своята, обхванат от ненадейно вдъхновение. Вдигна очи към пустинята навън и остави на покоя да го изпълни докрай, с надеждата поне за малко да забрави, че утре тази планета няма да съществува.