— Знаеш ли, — извика през шума Телт — малко се пошегувах, когато ти казах, че трябва да оставим трупа. Не ми повярва, нали?
— Повярвах ти — отвърна Брайън и придърпа трупа до себе си.
— Аххх — ядоса се Телт. — И ти си като Хис. Приемаш всичко на сериозно.
Брайън изведнъж почувства, че е мокър, дрехите му бяха подгизнали от кръв. При тази мисъл стомахът му се сви и той сграбчи ръба на каросерията. Убийството беше твърде лично преживяване. Едно беше да говориш абстрактно за това, че ти е нужен труп, а съвсем друго, когато го получиш и тялото ти се опръска в кръвта му. Но магтерът не беше човек, сигурен бе в това. Тази мисъл малко го поуспокои.
Когато се събраха с останалите пустиноходи, групата се раздели.
— Всеки ще поеме в различна посока — обясни Телт. — За да не могат да ни проследят до базата. — Той плъзна компаса по картата и включи двигателя на колата. — А ние ще направим широк завой в пустинята, преди да поемем към Хоувстад. Начертал съм курса тук. Оставям теб и твоето приятелче и после незабавно се връщам в лагера. Още ли ми се сърдиш за онова, дето ти казах? А?
Брайън не отговори. Беше втренчил поглед в прозореца.
— Какво става? — попита Телт. Брайън посочи с пръст мрака отвън.
— Ей там — рече той към появилото се на хоризонта сияние.
— Това е зората — рече Телт. — На твоята планета май доста често вали. Никога ли не си виждал изгрева на слънцето?
— Не и когато е за последен път на някоя планета.
— Остави тая работа — рече Брайън. — От думите ти ме побиват тръпки. Давам си сметка какво чака тези нещастници. Но нима не направихме всичко възможно за да ги спрем? Как мислиш ще се чувстват онези на Ньорд утре сутринта?
— Може би още не е късно да спрем войната — рече Брайън като вдигна рамене в мрака. Вместо отговор Телт изсумтя пренебрежително.
Докато опишат планирания полукръг в пустинята, слънцето вече се бе изкатерило в небето, а въздухът трептеше от горещина. Пътят им водеше през верига от ниски, покрити с камъни хълмове, където трябваше почти да пълзят. Телт подкара на първа, потеше се обилно и непрестанно ругаеше, докато дърпаше ръчките. Най-сетне излязоха на твърдия пясък и се понесоха към града.
Още щом забелязаха Хоувстад, Брайън почувства как сърцето му се свива от уплаха. Над града се издишаше черен стълб от дим. Напълно възможно бе да гори някоя от изоставените сгради. Но колкото повече приближаваха, толкова повече нарастваше напрежението му. Брайън не смееше да формулира опасенията си гласно, но вместо него го направи Телт.
— Нещо гори. И то от вашия район, близо до сградата на Фондацията.
Веднага щом навлязоха в града, забелязаха следи от разрушение. Улиците бяха обсипани с камъни. Миришеше на дим. Всички, които срещаха по пътя си, вървяха в тяхната посока. Обичайно пустите улици на Хоувстад сега бяха изпълнени с хора. Не само дисианци, които се отличаваха по оскъдното си облекло, но и пришълци, все още не напуснали планетата.
Брайън провери дали трупът е покрит с брезент, преди да навлязат в тълпата.
— Не ми харесва тая навалица — оплака се Телт, оглеждайки минувачите. — Ако не беше последния ден, никога нямаше да вляза тук. Местните познават колите ни, честичко сме ги навестявали. — Той сви зад ъгъла, скочи на спирачките и зяпна от изненада.
Картината пред тях бе на разрушение. Черни, овъглени и порутени стени. Руините все още димяха, на места трептяха и огнени езици. Част от една стена се откърти и се стовари с трясък на земята.
— Та това е вашата сграда — сградата на Фондацията! — извика Телт. — Дошли са тук преди нас — сигурно са използвали радиовръзка, за да организират атаката си. Трябва да са използвали някакъв мощен експлозив.
Надеждата беше мъртва. Дис беше обречена. Сред овъглените руини отсреща лежаха труповете на всички онези, които му вярваха. Лиа… красива, ала докосната от зловещата смърт. Доктор Стайни и неговите пациенти, Фоусел, всички останали. Той ги бе задържал на планетата, а ето че сега бяха мъртви. До последния човек. Мъртви.
Убиец!
XIV
Животът нямаше смисъл. Брайън бе завладян от отчаяние, единственото, което изпитваше бе чувството за непреодолима загуба. Ако умът му разполагаше с пълна власт над тялото, в този момент той щеше да умре, защото бе изгубил всякаква воля за живот. Но сърцето му продължаваше да бие, а дробовете му поемаха ритмично въздуха, примесен със сладникав дим. Тялото му живееше, само благодарение на автоматично регулираните процеси.