— Какво ще правиш сега? — попита Телт с помръкнал глас. В отговор Брайън само поклати глава. Какво можеше да направи? Какво въобще можеше да се направи?
— Последвайте ме — подкани ги някой с типичен гърлен дисиански глас през отворения заден прозорец. Докато се обърнат, човекът произнесъл думите, бе изчезнал в тълпата. Посъвзел се от удара, Брайън зърна един от местните да заобикаля тълпата по края, като същевременно поглеждаше към тях. Беше Улв.
— Завий — в тази посока! — Той побутна Телт и му посочи с ръка. — Карай бавно, не искам да привличаме внимание. — Брайън бе почувствал искрицата на слаба надежда, но не смееше да мисли за нея. Сградата бе разрушена, а хората вътре мъртви. Трябваше да приеме този факт.
— Какво става? — попита Телт. — Кой ни заговори през прозореца?
— Един от местните — този, когото следваме. Той ми спаси живота в пустинята, мисля че е на наша страна. Макар и да е дисианец по рождение, струва ми се, че осъзнава някои неща, които са неразбираеми за магтерите. Знае например, какво ще се случи с тази планета. — Брайън не спираше да говори, стараеше се да занимава мислите си с друго, за да не остави простор за надеждата. Знаеше, че всяка надежда е безсмислена.
Улв продължаваше да крачи по улицата, без да поглежда назад. Следваха го на максимална дистанция, но внимаваха не го изпускат от очи. Навлязоха в района на чуждопланетните складове и улицата съвсем опустя. Улв хлътна в една от сградите, над която висеше надписът: „ТЪРГОВСКО ОБЕДИНЕНИЕ ЛЕКИ МЕТАЛИ“. Телт намали скоростта.
— Не спирай тук — нареди Брайън. — Продължавай до ъгъла, там ще спрем.
Брайън изскочи от пустинохода с лекота, каквато не чувстваше в себе си. Улицата, докъдето му стигаше погледа, бе съвсем безлюдна. Той сви зад ъгъла и огледа посоката, откъдето бяха дошли. Горещо, тихо и пусто.
От мрака на прохода, в който бе изчезнал Улв, се показа и помаха нечия ръка. Брайън даде сигнал на Телт да потегли и скочи в движение в пустинохода.
— Карай към онази врата — бързо, преди някой да ни е видял!
Пустиноходът се спусна надолу в тесния тунел и вратата зад тях хлопна.
— Улв? Какво става? Къде си? — извика Брайън в здрача. Някакво тъмно очертание се издигна зад него.
— Тук съм.
— Научи ли… — Брайън не намери сили да завърши изречението.
— Зная за нападението. Магтерите наредиха всички ние да се присъединим и да помогнем в пренасянето на експлозива. Аз също отидох. Не можех да ги спра, нито имаше време да предупредя хората в сградата.
— Значи всички са мъртви?
— Да — кимна Улв. — С изключение на един. Разбрах, че мога да спася само един от обитателите на сградата, не знаех кой точно. Ето защо измъкнах жената, която беше с теб в пустинята — тя е тук. Беше ранена, макар и не тежко, когато се добрах до нея.
Брайън въздъхна с гузно облекчение. Нямаше право на това, особено след като всички останали бяха загинали. Но в този миг беше щастлив.
— Искам да я видя — каза той на Улв. Изведнъж се изплаши, че може да е станала грешка. Ами ако Улв е спасил друга жена?
Улв го поведе през пустата товарна рампа. Брайън го следваше отблизо, борейки се с желанието да настоява да побързат. Когато забеляза, че Улв се насочва към една от стаите на отсрещния край, той изгуби контрол и се затича.
Наистина беше Лиа, лежеше в безсъзнание на една кушетка. Лицето й бе покрито с пот, тя изпъшка и се раздвижи, без да дойде на себе си.
— Дадох й совер, а после я увих в платно, за да не разбере никой — каза Улв.
Телт бе спрял на прага.
— Совер е билка, която получават от едно местно растение — обясни той. — Имаме известен опит с нея. В малки дози упоява чудесно, но при предозиране изходът е фатален. В колата имам антидот — веднага ще го донеса. — Той излезе.
Брайън приседна до Лиа и изтри от лицето й потта и мърсотията. Тъмните сенки под очите й изглеждаха съвсем черни, кожата й бе придобила призрачна прозрачност. Но беше жива — това бе най-важното.
Посъвзел се от напрежението, Брайън отново можеше да разсъждава нормално. Чакаше ги доста работа. Лиа трябваше час по-скоро да бъде настанена в болница. Не, не и в този момент. Нужна му бе помощта й. Все още можеха да открият търсеното решение. Всяка отмерена секунда скъсяваше отреденият живот на планетата.
— След минутка ще е на крака — каза Телт и стовари на пода тежката метална аптечка. После вдигна глава и проследи с мрачен поглед излизащия от стаята Улв. — Жалко, че Хис не е знаел за този ренегат. Можехме да го използваме за шпионин, да черпим от него информация, всъщност сега вече е твърде късно за това. — Той извади от аптечката инжекционния пистолет и набра някакъв код на циферблата. — Навий й ръкава и ще я върна сред живите. — Той опря разширеното като фуния, стерилизирано дуло в кожата на предмишницата и натисна спусъка. Инжекционният пистолет забръмча едва чуто и обозначи с тихо изщракване края на лечебния цикъл.