— Бързо ли действа? — попита Брайън.
— Няколко минути. Остави я на спокойствие, след малко ще бъде на себе си.
В този момент нахълта Улв.
— Убиец! — изсъска той, измъкна тръбичката и я вдигна към устата си.
— Ходил е до колата и е видял трупа! — извика Телт и посегна към пистолета.
Брайън скочи между двамата и вдигна ръце.
— Спрете! Не ви ли омръзнаха убийствата? — кресна той на дисиански. — Само да си посмял да натиснеш спусъка, — закани се Брайън на Телт — ще ти натикам пистолета в гърлото. Аз ще се оправям. — Той се обърна към Улв и забеляза, че не беше допрял тръбичката до устните си. Това беше добър признак — дисианецът все още се двоумеше.
— Значи си видял трупа в колата, Улв. И знаеш, че принадлежи на магтер. Аз го убих, собственоръчно, защото предпочитам да загине един магтер, или десет, или дори сто, отколкото да бъде унищожена цялата планета. Убих го в честен бой, а сега искам да изследвам трупа. Има нещо много странно и различно при магтерите — и ти го знаеш. Ако успея да разбера какво е, може би ще ги накараме да спрат войната и да не бомбардират Ньорд.
Макар все още разгневен, Улв неохотно прибра тръбичката.
— Ще ми се да ви няма — заяви той. — И никога да не бяхте идвали тук. Всичко беше наред, докато не се появихте. Магтерите бяха най-силни и убиваха, но и ни помагаха. А ето, че сега искат да воюват с вашите оръжия, а вие възнамерявате да унищожите планетата, на която живея. На това отгоре молите за помощта ми!
— Не на нас — на себе си да помогнеш! — поправи го уморено Брайън. — Връщане назад няма и не може да има. Може би Дис наистина щеше да далеч по-добре, ако си бе останала изолирана. А може би не. Каквото било — било, време е да забравиш миналото. За добро, или за лошо, планетата ви отново е част от галактиката. Само дето сте го загазили и аз съм тук, за да ви помогна.
Секундите, през които Улв се бореше с новоизникналите въпроси, се нижеха бавно. Наистина ли едно убийство би могло да спре войната? Можеше ли да помогне на своя народ, като съдействаше на чужденците да воюват и да убиват? Светът, който познаваше, се беше променил и това го объркваше. Огромни усилия му бяха необходими, за да се промени заедно с него.
Внезапно Улв пъхна тръбичката в пояса, обърна се и излезе.
— Това вече е прекалено за нервите ми — оплака се Телт, докато прибираше пистолета в кобура. — Нямаш представа колко щастлив ще бъда, когато цялата тази проклета история свърши. Не ме интересува, дори да взривят планетата. Стига ми толкова. — Той се отправи към пустинохода, като не изпускаше от очи приклекналия до стената дисианец.
Брайън погледна към Лиа, видя че е вперила очи в тавана и се надвеси над нея.
— Те нахлуха… — поде тя с равен, безжизнен глас, който крещеше по-силно от всякакви чувства. — …нахлуха през вратата на лабораторията и убиха доктор Стайни пред очите ми. Заклаха го, сякаш е някакво животно, съсякоха го на парчета. Един от тях се приближи към мен и повече нищо не помня. — Тя бавно изви глава и погледна Брайън. — Какво е станало? Защо съм тук?
— Останалите са… мъртви — рече й той. — Всички. След нападението дисианците са взривили сградата. Ти си единствената оцеляла. И то благодарение на Улв — той те е спасил. Човекът, когото срещнахме в пустинята. Той те е измъкнал и те е скрил в града.
— Кога тръгваме? — попита тя със същия безчувствен глас, обърнала лице към стената. — Кога ще се махнем от тази планета?
— Днес е последният ден. Крайният срок е полунощ. Крафт ще ни вземе веднага, щом го уведомим, че сме готови. Но все още ни чака работа. Намерих тялото. Искам да го прегледаш. Трябва да разберем защо магтерите…
— Не остава нищо друго, освен да си тръгнем. — Произнесе монотонно тя. — Направих всичко, на което е способен човек. Моля те, повикай кораба, искам да си вървя.
Брайън прехапа устни в безсилно отчаяние. Нищо не можеше да преодолее тази завеса от апатия. Твърде много сътресения и ужаси и то за твърде кратко време. Той повдигна брадичката й с мъка и я извърта към лицето си. Лиа не се съпротивляваше, но в очите й блестяха сълзи, които се стичаха надолу по бузите.