Тя склони уморено глава и изхлипа.
— Остави ме вече, моля те! Нямам сили, повръща ми се от тази планета. Нека да умрат. Не ме интересува! Твоята теория е погрешна. Хайде, признай си! Искам да си измия ръцете… — останалите думи бяха заглушени от хлипането.
Изправен над нея, Брайън въздъхна измъчено. Наистина ли беше сгрешил? Не смееше да мисли за това. Трябваше да продължи. Свел поглед към сгърченото й на кушетката тяло, с изпъкналите през тънката дреха лопатки, той почувства неимоверна жалост — на която нямаше право да се поддава. Тази крехка, безпомощна, изплашена жена бе единствената опора, на която можеше да разчита. Нуждаеше се от помощта й. трябваше да я накара да работи.
Айджел веднъж вече му бе показал единствения начин — използвал бе силата на емпатията за да събуди съчувствие у Брайън. Ето че сега на Брайън предстоеше да опита с Лиа. Макар че можеше да се похвали с известен опит в тази област, едва ли владееше уменията си до съвършенство. Но не оставаше друго, освен да опита.
Сила — ето от какво се нуждаеше Лиа. Той заговори, като се стараеше да използва къси, простички изречения:
— Можеш да го направиш. Притежаваш достатъчно воля и сила, за да успееш.
Същевременно мислено се опитваше да й прехвърли поне част от силата си, сега, когато нейната бе почти на изчерпване.
Даде си сметка, че е успял, едва когато Лиа вдигна глава и той забеляза, че сълзите на лицето й са изсъхнали.
— Ще продължиш ли? — попита я тихо Брайън.
В отговор Лиа само кимна и бавно се изправи. Пристъпваше неуверено като сомнанбул, дърпан от невидими конци. Силата, от която черпеше, не беше нейната собствена. Ситуацията го навеждаше на неприятния спомен за последните мигове от Двайсетобоя, когато Брайън бе изпитал почти същото крайно изтощение. Тя изтри ръцете си в дрехите и вдигна капака на микроскопа.
— Предметните стъкла са счупени — оплака се Лиа.
— Това ще свърши работа — отвърна Брайън и удари с крак остъклената врата. Парчета от стъкла се посипаха по пода. Той вдигна едно по-голямо парче и го строши така, че да получи правоъгълник, който да пасне в закопчалките на поставката. Лиа ги взе мълчаливо. Капна проба от кръвта на трупа върху стъклълцето и се надвеси над окуляра.
Ръцете й се тресяха докато нагласяваше фокуса. Първо включи на малко увеличение и присви очи в изкривената тръба. Наложи се да нагласи огледалцето така, че да улавя светлината от прозореца. Брайън стоеше зад нея, стиснал юмруци и се бореше с тревожното си нетърпение.
— Какво виждаш? — не издържа накрая.
— Фагоцити… тромбоцити… левкоцити… картината изглежда съвсем нормална. — Гласът й звучеше глухо, изморено, а клепачите й премигваха начесто, докато наблюдаваше кръвта под микроскопа.
Болка и гняв от поражението се смесиха в душата на Брайън. Но дори сега, когато провалът изглеждаше неизбежен, той отказваше да се предаде. Посегна над рамото й, завъртя копчето за да нагласи микроскопа на най-голямо увеличение и каза:
— Искам да погледнеш сега! Сигурен съм, че има нещо! Сигурен! Ще ти взема и проба от кожата. — Той се обърна и приближи разчленения труп.
Беше с гръб към нея и в първия миг пропусна да забележи внезапното повдигане на раменете й, бързите, трескави движения, с които бе завъртяла копчето на фокуса. Но затова пък почувства емоционалната вълна, която го лъхна неочаквано.
— Какво има? — попита я, сякаш бе извикала на глас.
— Тук… тук има нещо — мърмореше тя — в този левкоцит. Структурата е нормална, но ми изглежда странно позната. И друг път съм виждала нещо подобно, но не мога да си спомня. — Тя обърна гръб на микроскопа и притисна слепоочията си с юмруци. — Сигурна съм, че съм я виждала и преди.
Брайън надзърна в окуляра и различи смътно очертание в центъра на полето. Контурите станаха по-ясно различими едва след като завъртя настройката — видя бяла, подобна на миниатюрна медуза клетка на левкоцит. Неопитното му око не можеше да различи нищо необичайно. А и как иначе, след като нямаше представа как изглежда нормалният левкоцит.
— Забеляза ли кълбовидните, зеленикави формички, събрани на група? — попита го Лиа. Но още преди Брайън да успее да отвърне, тя възкликна: — Спомних си! — Умората й изчезна в миг, отнесена от вихъра на вълнението. — Icerya purchasi, точно така се казваше. Това е коксид, малко люспесто насекомо. В клетките му се срещат същите сферични формички.
— Какво искаш да кажеш? Каква е връзката му с Дис?
— Не зная — каза тя. — Просто ми изглеждат подобни. Но никога не съм ги срещала в човешка клетка. При коксидите, тези зеленикави форми се разрастват подобно на плесен, която живее вътре в насекомото. Не като паразит, по-скоро прилича на симбиот…