— Убийци! — изкрещя Брайън в микрофона. — Обръщате гръб на единствения изход, не желаете да чуете нито мен, нито Хис — само защото ви предлагахме решения, различни от вашето! Готови сте да разрушите напълно Дис сега, когато това не е необходимо! А имаше толкова други възможности да се спре войната! Не опитахте нито една от тях, а сега вече е твърде късно. Ще унищожите Дис и с това ще унищожите Ньорд. Айджел пръв го каза и сега вече му вярвам. Вие сте просто поредният проклет несполучлив опит в една галактика, изпълнена с неудачи!
Той вдигна предавателя и го удари в скалистия под. После се затича обратно към Улв, опитвайки се да пропъди всякакви мисли за умора и провал. На хората, обитаващи повърхността на Дис им оставаха само две минути живот.
— Не получиха съобщението ми — рече Брайън на Улв. — Невъзможно е да установим връзка толкова дълбоко под земята.
— Значи бомбите ще паднат? — попита Улв, втренчил поглед в лицето на Брайън, сред бледата, разсеяна светлина на пещерата.
— Ако не се случи нещо неочаквано, ще паднат.
Нямаше какво повече да си кажат, оставаше само да чакат. Тримата техници в пещерата изглежда също почувстваха, че моментът е назрял. Говореха си нещо развълнувано, опитваха се да заговорят и магтерите. Ала безчувствените, завладени от паразити мозъци, не виждаха смисъл работата да бъде преустановена и се нахвърлиха върху нещастниците. Въпреки жестоките удари, техниците отказваха да продължат работата, застинали, с разширени от ужас очи те следяха хода на стрелката. Накрая изглежда дори в болните мозъци на магтерите проникна нещо, защото оставиха техниците и също зачакаха.
Късата стрелка на брайъновия часовни посочи дванадесет, към нея се присъедини минутната, а малко след това и секундната. За един кратък миг трите стрелки сочеха в една и съща точка, след това секундарника продължи своя ход.
Брайън въздъхна облекчено, но веднага след това си даде сметка, че се намират дълбоко под повърхността. Както звукът, така и сеизмичната вълна се разпространяваха бавно, а блясъкът на атомната експлозия нямаше да се забележи тук, долу. Така че, ако бомбите са били спуснати точно в дванадесет, все още бе рано, за да го узнаят.
Въздухът се разтърси от далечен грохот. Малко по-късно земята под краката им се разтърси и осветлението в пещерата премигна. От покрива на подземната зала се спусна фин прах.
Улв се извърна към него, но Брайън не посмя да срещне погледа му. Нямаше сили да издържа на укора в очите не дисианеца.
XVIII
Един от техниците побягна, надавайки ужасени крясъци. Магтерите го повалиха на пода и го накараха да млъкне под градушка от удари. Като видяха това, другите двама отново се захванаха за работа, с треперещи ръце. Дори всичко живо на планетата да беше загинало, този факт нямаше никакво значение за магтерите. Щяха да доведат докрай замисленото, без да влагат никакви чувства или въображение — нищо не беше в състояние да промени намеренията им.
Настроението на техниците бързо се промени от страхлива покорност към гняв. Понятия като добро и лошо изгубиха смисъла си за тях. Бяха обречени — невидимите смъртоносни лъчи на радиацията вече проникваха през дебелите каменни стени. Ако не друго, поне имаха възможност да си отмъстят. Работата бе приключена бързо и с прецизност, с каквато доскоро не можеха да се похвалят.
— Какво правят тези чужденци? — попита Улв.
Брайън изплува от летаргията на поражението и погледна към другия край на пещерата. Мъжете бяха докарали една ръчна количка и подреждаха атомните бойни глави върху нея. Когато приключиха, избутаха я до решетката на изстрелващата установка.
— Ще бомбардират Ньорд така, както ньордците бомбардираха Дис. Онази машина може да изстреля бомбите по специален начин, така че да достигнат другата планета.
— Ще ги спреш ли? — попита Улв. Държеше тръбичката си в ръка, а лицето му бе изпънато като маска.
Брайън едва не се засмя на странната ситуация. Въпреки положените от тях усилия, Ньорд бе бомбардирал повърхността на планетата. Това, което ставаше само на няколко метра от тях, имаше за цел на свой ред да разруши Ньорд. Единствено Брайън можеше да спре ответния удар. Но да го направи ли? Трябва ли да спаси живота на своите убийци? Или да се придържа към кървавата клетва, предавана като завет през вековете, от най-дълбока древност: „Око за око, зъб за зъб“. Изглеждаше толкова лесно. Достатъчно бе да не предприеме нищо. И тогава сметките им щяха да са уредени и Дис щеше да бъде отмъстена за своята гибел.