— Не разбирам — каза Брайън.
— Въпрос на дефиниция. Преди да дойдете, нямахме никаква представа как трябва да постъпим с магтерите на Дис. За нас те бяха прекалено чужди. Постъпките им ни се струваха безсмислени, каквото и да предприемахме, нямаше ефект върху тях. Вие пръв открихте, че те са болни, а с подобен проблем вече знаем как да се справим. Незабавно се обединихме, моята партизанска армия и редовните сили от Ньорд имаха обща цел. Насам вече са се отправили кораби с медицински персонал. Подготвихме дори план за евакуация, докато бъдат открити бомбите. Нашата планета отново е обединена и има обща цел, върху която ще поработим здраво.
— Само защото магтерите са болни, заразени са от друга форма на живот? — попита Брайън.
— Точно така — кимна професор Крафт. — Ние сме хора цивилизовани. Нима очаквате, че ще воюваме с нашите съседи, когато всъщност те се нуждаят от помощ?
— Не… разбира се, че не — отвърна Брайън и се отпусна уморено. Погледна към Улв, който бе промърморил нещо нечленоразделно. Зад него стоеше Хис и се подсмихваше иронично, сякаш се подиграваше с наивността на своите сънародници.
— Хис — повика го Брайън. — Бихте ли превели всичко това на Улв. Аз не смея.
XIX
Дис беше рееща се златиста топка, напомняща на някой училищен глобус, запратен в космоса. Нямаше облаци, които да закриват повърхността й и от такова разстояние тя изглеждаше топла и примамлива сред околната космическа пустош. Брайън почти съжали, че не е долу, на повърхността, миг по-късно си припомни къде е, потрепери и се загърна в дебелия кожух. Чудеше се колко време ще е необходимо на организма му, докато сметне, че е настъпил подходящият момент да превключи на зимен режим. Надяваше се, че промяната няма да е толкова неочаквана и драстична, колкото беше последния път.
Изваян като видение в съня, образът на Лиа изплува в пространството, непосредствено до планетата. Беше се появила съвсем безшумно зад него, само едва доловимият й дъх и отражението й в стъклото говореха за присъствието й. Той се обърна и взе ръцете й в своите.
— Определено изглеждаш по-добре — каза Брайън.
— И как иначе — отвърна тя и отметна назад косите си. — Цяла седмица се въргалях в болничното легло, докато ти си прекарваше чудесно в преследване и избиване на нещастните магтери.
— Само ги обгазявахме — поправи я той. — Ньордците категорично отказаха да ги избиват, дори ако това означаваше, че ще изложат на риск някои от хората си. Да ти призная, основната трудност беше да попречим на Улв и хората му да изтребят до крак цялото това омразно племе на умедвирк.
— И какво ще стане, след като изловят всички заразени магтери?
— Не са решили още — отвърна Брайън. — И няма да решат, докато не приключат с наблюденията върху първите магтери, при които бе отделен мозъчният паразит. Виж, с децата е далеч по-лесно. Стига да ги заловят навреме, паразитът може да бъде унищожен преди да е нанесъл каквато и да е вреда.
Лиа потрепери едва забележимо и се облегна на рамото му.
— Май още не съм се съвзела напълно. Хайде да поседнем, докато разговаряме.
Точно срещу илюминатора имаше малка кушетка, откъдето можеха да се любуват на Дис.
— Ужасявам си при мисълта, какво може да сполети магтерите, след като бъде отделен мозъчният паразит — заговори тя. — Ако организма им не е в състояние да понесе сътресението, те ще се превърнат в безмозъчни обвивки. Нямам никакво желание да присъствам на тези експерименти. Оставям на ньордците да намерят най-хуманното решение.
— Уверен съм, че ще го сторят — рече Брайън.
— Ами ние двамата? — попита тя и се отпусна в прегръдката му. — Трябва да призная, че не съм докосвала човек с по-висока телесна температура от твоята. И това ако не е вълнуващо.
Брайън я погледна объркан. За разлика от нея, той не умееше толкова бързо да забравя неприятните преживявания и да насочва вниманието си към ежедневните удоволствия.
— Добре де, какво за нас двамата? — попита я с добре изиграно безразличие.
Тя се усмихна и приближи лицето си до неговото.
— Помниш ли, онази нощ в болничната стая, съвсем не беше толкова нерешителен? Не съм забравила нищо от онова, което ми каза тогава. Нито от онова, което направи. Не можеш да се държиш така, сякаш сме чужди, Брайън Бранд. Питам те съвсем открито, както би постъпила всяка една от твоите нахакани анвхарски момичета. Какво ще правим сега? Ще се оженим ли?
Брайън изпитваше истинско удоволствие от това, че държи стройното й тяло в прегръдките си и усеща допира на косата й до лицето си. И двамата споделяха това усещане, толкова по-грубо прозвучаха думите му: