— Можете ли да си представите — бе казал той. — На първия звезден кораб сервираха за закуска топъл боб! ТОПЪЛ БОБ — представя те ли си? Чувал съм, е, разбира се, не се съмнявам, че екипажът напълно е бил завладян от изпълнението на това шоу. Представяте ли си всички, отдали вниманието си на истински боб? Ако притежаваха кондензиран, нямаше толкова да се впечатляват.
През същата нощ тя не успя да изхвърли от съзнанието си личността му и придоби глупав блян, който на следващата сутрин я накара да почервенее, след като той престана да говори с нея на пасажерската палуба. Корабът беше излязъл от подпространството и Денеб–6 представляваше газово кълбо, на фона на синята приказка на планетите. Мистър Бърк бе навлязъл детайлно в монотонността на хранителните таблетки, когато с внезапно въодушевление, тя се доближи до него и с треперещ, изпълнен с наченки на щастие глас каза: „Мистър Бърк, защо не се храните с нас, по време на престоя ни? Ние донесохме различни собствени продукти и възнамеряваме да готвим собствена храна през цялата седмица. Сигурна съм, че ще харесате някои от нещата, които сме взели“.
Беше се случило по този начин, но все още не бе за вярване, че мистър Бърк стоеше на масата срещу нея и се усмихваше обезоръжаващо, а безгрижните му сини очи заблестяха, когато „келнерките“ донесоха две чинии, отрупани с картофи и свински пържоли. Пържолите бяха малко прегорели, но толкова вкусни, че мис Минтц, която обикновено ядеше колкото птиче, изяде две. А мистър Бърк погълна пет.
След вечерята, тя се разходи с него до края на малката „Мейн Стрийт“.
— Знаете ли? — каза тя, когато се спряха под последното осветително тяло. — Започвам да обичам това място.
— Наистина чудесно място — съгласи се мистър Бърк.
— Тези всички сини птици! Мисля, че би трябвало да я наречем планетата на Метерлинк, как мислите?
— Той ли е открил тази планета? Бях останал с впечатлението, че тук първи се е приземил търговеца Шмид.
— Нямах предвид точно това. Но бихме могли да я наречем планетата на сините птици, би било по-добре.
— Не звучи лошо — отбеляза мистър Бърк и повдигна пръсти към устните си, за да прикрие леко оригване. — Извинете, мис Минтц, страхувам се, че преядох. Но всичко беше така хубаво… Впрочем, възнамерявах да се кача на кораба.
— О-о-о, вие ли сте дежурен, мистър Бърк?
— Хората ми са малко, иначе нямаше да бъда. Представете си само как един висш офицер трябва да даде първа вахта. Не ми остава нищо друго, освен… Но това е, не мога да направя нещо по-добро.
— Ще бъдете ли с нас на закуска, мистър Бърк? — попита мис Минтц. — Имаме бекон с яйца.
— ЯЙЦА? ИСТИНСКИ ЯЙЦА? Не на прах, пулверизирани, кондензирани или синтетични?
— Разбира се, че истински!
— Мис Минтц, вие сте една мечта — възкликна мистър Бърк. — Бих могъл да ви целуна!
Мис Минтц за момент си помисли, че възнамерява да го направи, но това не стана. Той повдигна синьото си кепе и прекалено се поклони.
— Ще ви чакам пред прага ви. Лека нощ, мис Минтц.
— Лека нощ, мистър Бърк.
Тя го изчака докато се скри в отвора на кораба. Огромната луна на Денеб–6 се издигаше над нея, пропиваше гората със сребро и правеше поляната да изглежда като сребърно езеро. Посребреният кораб изглеждаше като връх на мирна църква в тиха лятна нощ на Земята, а мистър Бърк беше самотна сребърна фигура, която се промъкваше през обляната в сребро трева. Мис Минтц за момент усети, че дъхът й секва. Внезапно тя се обърна и като гимназистка се затича по малката „Мейн Стрийт“ към собственото си бунгало. На следващата сутрин я събуди Бети Лу Феръди, едната от двете й помощнички.
— Мис Минтц! Мис Минтц! Гледайте! Аз хванах синя птица!
За втори път през последните двадесет и четири часа, мис Минтц твърдо не можеше да повярва на очите си. Тя започна да ги разтрива, за да остане сигурна, че наистина се е събудила и не е имала друг глупав сън, но докато го извършваше, Бети Лу все още стоеше до леглото си, а синята птица очарователно бе кацнала върху безименния пръст на ръката й. Перата й бяха толкова сини, колкото очите на момичето.