— Искате ли да обядвате с нас, мистър Бърк?
— Боя се, че започвам да ви използвам, мис Минтц. Не искам да изям цялата ви храна.
— О, не се безпокойте за това. Ние сме взели много повече, отколкото можем да изядем. И сме ужасно радостни, да бъдете с нас.
— В такъв случай, нали ще бъде глупаво да стоя настрана?
Мистър Бърк се усмихна със своята обезоръжаваща усмивка, показвайки на утринната светлина белите си равни зъби. Той свали кепето си по очарователен начин и изпълни своя леко преувеличен поклон.
— Ще ви чакам на прага ви — заяви.
И го направи. Отново я чакаше там за вечеря, а през същата вечер мис Минтц му направи компания по обратния път към кораба. Пълната луна беше изгряла — на Денеб–6 винаги имаше пълна луна, пътеводителят го беше отбелязал. И корабът отново изглеждаше като връх на църква — целият мек и посребрен, с гората, като подхвърлено сребърно море около него, с тревата, сякаш напоена със сребро, което се разпръсква под твоите обувки, когато я тъпчеш с крака и се разхождаш по нея…
— Е, трябва да се прибирам на кораба, мис Минтц. Отново съм на пост.
— Ще бъдете ли заедно с нас на закуска? Ще закусваме житни хлебчета с наденички.
— Истински наденички, честна дума?!
— Разбира се съвсем истински. Обичате ли наденички, мистър Бърк?
— Дали обичам? Мис Минтц, обожавам ги, обожавам и вас.
Той свали кепето си и изпълни своя поклон.
— Ще ви чакам на обичайния ъгъл на вашия праг. Лека нощ, мис Минтц.
— Лека нощ, мистър Бърк.
На следващата сутрин, мис Минтц не можеше да възприеме колко синя бе станала нейната синя птица. Тя засрамваше тази на Бети Лу, а поставена в съседство с птицата на Тереза Бей, другата им съквартирантка, нейната изглеждаше сивкава, толкова мършава и безцветна, измъчена като самата Тереза.
— Ей Богу, намерили сте най-синята птица на цялата планета — каза Бети Лу.
— И аз бих потвърдила същото. С какво я храните, мис Минтц?
— С няколко трохи хляб от кухнята, това е всичко — рече мис Минтц. — Птиците не се нуждаят от много храна.
— Храня моята със същото, но тя сякаш не напълнява. Изглежда полуумряла от глад.
— Като моята — допълни Бети Лу. — Ще дойдете ли на прощалните танци, мис Минтц? Организираме ги в кафенето „Денеб–6“.
— Разбира се. Аз трябва да бъда там.
— О, нямах предвид официалните ви задължения.
Бети наведе сините си очи.
— Мислех си, че може би ще поканите онзи красив офицер, който се храни с нас.
— Аз… Аз никога не съм мислила за това — изчерви се мис Минтц.
— Обзалагам се, че той би желал да дойде. Защо не го попитате?
— Може би ще го направя — отвърна мис Минтц.
Тя привърши с обличането и оправи леглото си, а сърцето й пееше. Не беше танцувала от години, твърде самотни години. Дъхът й засядаше в собственото й гърло. „Чудя се, дали би дошъл — помисли си тя. — Бих могла да облека новата бяла рокля на звезди, с пайетите във формата на галактики. Деколтето й точно пасва за подобен случай и не изглежда прекалено младежко“. По време на обеда, закуската и вечерята, поканата трептеше на устните й, но едва на половината до обратния път към кораба, по време на разходката с мистър Бърк, тя намери смелост да я изрече.
Мистър Бърк замълча за момент.
— Бих искал да дойда, разбира се — изрече накрая той. — Но разбирате ли, тази първа вахта…
— О-о-о — оклюмна тя на лунната светлина, — бях забравила за това мистър Бърк.
— Държат ни така изкъсо, извънредно трудно е да бъдем сменени. Аз… бих могъл да помоля някого да заеме мястото ми за малко, да кажем за няколко танца. Как ви се струва това?
— О, би било чудесно, мистър Бърк. Аз… ние бихме били много щастливи да ви видим.
— Тогава, да го оставим така… Ще се видя с вас сутринта, на обичайния ъгъл на вашия праг.
— Лека нощ, мистър Бърк.
Дните летяха. Учениците ловяха риба, ловуваха, играеха тенис, бейзбол, бадминтон и се боричкаха. Смееха се и пееха. Изживяваха преходни леки романси и сърцата им се разбиваха за кратко.
И една по една, техните сини птици се разболяваха и умираха…
Мис Минтц можеше да го разбере. Ако казаното от мистър Бърк беше вярно, техните птици би трябвало да са сини и красиви, поради голямото щастие, което би трябвало да отразяват, защото през целия си живот, тя никога не бе виждала толкова щастлива група деца.
В собствения й свят утрото започваше в седем и всички нейни хълмове бяха обсипани с перлите на росата. Ден след ден, мистър Бърк изяждаше пред блесналите й очи ростбиф, пържено пиле по южняшки, шунка от Вирджиния, венерианска блатна патица и марсиански „пфайл“, усмихваше се с обезоръжаваща усмивка и показваше равните си бели зъби, сваляше кепето си и откриваше вълнистата си кафява коса, изпълняваше чудатите си поклони във формата на хиперболи и произнасяше постните си остроумия, относно нейния праг. Синята й птица, бе нещо, което заслужаваше да се види: тя беше толкова яркосиня, че почти нараняваше очите, когато я поглеждаше и ставаше все по-красива с всеки изминат ден.