Най-сетне настъпи нощта на танците.
— В какво се състои проблемът ти, Бети Лу? — попита мис Минтц, влизайки в бунгалото, след нощната си разходка с мистър Бърк.
Бети Лу повдигна мокрото си лице от възглавницата.
— Във всичко — отвърна момичето. — Проблемът се е наместил във всичко!
Мис Минтц седна на ръба на леглото и подаде на Бети Лу собствената си носна кърпа.
— Не е възможно, Бети Лу. Проблемът може да обхваща едно или две неща, но не всичко. Кажи ми какво не е наред?
— Роклята ми, мис Минтц — изхлипа Бети Лу. — Тази, която възнамерявах да облека за танците. Забравила съм да я сложа в багажа си и сега няма да мога да отида на тях, а моята птица е мъртва!
— Мъртва?! — изправи се мис Минтц и погледна в клетката. След това забеляза малката купчинка от посърнали сини пера.
— Хранеше ли я всеки ден, Бети Лу? Изглежда толкова слаба и мършава…
— Разбира се, че я хранех! Точно толкова, колкото вие хранехте вашата. Но от това нямаше никаква полза, тя постоянно продължаваше да слабее, а тази вечер, когато погледнах в клетката, вече бе мъртва.
Тя се разплака отново и мис Минтц я потупа по рамото.
— Не плачи за такава глупост — каза тя. — Утре можеш да хванеш друга синя птица, освен това някое от останалите момичета е възможно да ти даде резервна рокля.
— Не! — извика Бети Лу. — Допълнителните рокли, които са донесли, приличат на парцали и аз никога няма да ги облека. Никога!
Тя се разплака по-силно от всякога, а мис Минтц нервно се разхождаше из бунгалото. „В известен смисъл е неприятно да си толкова красива като Бети Лу“ — помисли тя. Красотата изкривява мирогледа ти и те прави прекалено самовглъбена. Бети Лу щеше да бъде привлекателна, независимо какво щеше да облече за танците, но привлекателността не беше достатъчно качество: тя трябваше да бъде най-хубавата, центърът на вниманието…
„Естествено, бих могла да й дам назаем моята рокля — помисли мис Минтц. — Но няма да го направя! И защо да го правя? Изчаках цяла седмица, за да я облека. Това е най-красивото нещо, което притежавам, а… мистър Бърк е най-хубавото, което ми се е случвало. И Бети Лу ще притежава стотици танци, а за мене няма да има подобен на този.“
Тя прекоси помещението и седна на леглото си. „От друга страна, бих могла да облека втората, най-добра рокля — едноцветната, без звезди…“
„Но няма да го направя! Бети Лу е млада. Ще трябва веднъж да отиде на тези танци, без нова рокля. И без това ще бъде център на внимание. Младите момчета ще се стълпят около нея, както винаги са го правили и както винаги щяха да го правят.“
Тя внезапно направи малък знак. Стана, отвори сглобяемия си гардероб и откачи роклята от нейната закачалка. Звездите заблестяха под светлината на електрическите крушки, галактиките се завъртяха като фойерверки, а роклята падна на талази върху пода. Мис Минтц сподави малкото ридание, докато я отнасяше до леглото на Бети Лу. След това потупа момичето по рамото.
— Ето — каза тя, — можеш да облечеш моята рокля. Сигурна съм, че ще ти бъде по мярка. А аз и без друго нямаше да я облека — прекалено младежка е за мен.
Със себе си, учениците бяха донесли полезен товар от музикални записи. В по-голямата си част те бяха модерни и неразбираеми за всеки, преминал осемнайсет годишна възраст. Но в бляскавата мрежа от авангардни парчета се намираха и няколко стари песни, които са били на мода, когато самата мис Минтц е участвувала в собствената си ученическа екскурзия.
Тя стоеше до автомата за безалкохолни напитки и ги слушаше, като същевременно наблюдаваше танцуващите деца, и заедно с техните нелепи танци, в нея нахлуваха спомените.
Автоматът за безалкохолни напитки се намираше срещу вратата и намирайки се до него, мис Минтц имаше добър изглед към малката „Мейн стрийт“, вече посребрена от лунната светлина, въпреки електрическите крушки. Ако някой закрачеше по посока на кафенето на „Денеб–6“, тя първа щеше да го забележи.
Но никой не се запъти натам, а малките музикални минути се насъбраха и се превърнаха в един, в два часа… Танцуващите се движеха бързо и правеха пируети, младите лица замечтано плуваха в меката светлина на замъглените електрически крушки.