„Навярно не е могъл да намери някой, който да го замести — помисли мис Минтц, отпивайки от четвъртото кентавърско питие. — Чудя се, дали чува музиката оттам и се обзалагам, че я чува. Вахтата му сигурно е извън кораба и може би е самотен, застанал под лунната светлина…“
Един от учениците се приближи и я покани на танц, но тя се засмя и поклати глава.
— Върви да танцуваш с твоето момиче — каза, поглеждайки над младежкото рамо, — а пустата „Мейн стрийт“ остави на своята древна учителка по литература.
Неговото момиче за момента беше Бети Лу Феръди и тя ги наблюдаваше, докато се понесоха нанякъде. Бети Лу приличаше на сребърна снежна буря в лятна нощ, цялата беше обсипана в бели снежинки, блестящи звезди и искрящи галактики. От вида й, гърдите на учителката се стегнаха, тя бе толкова красива. „Чудя, се какво причини смъртта на нейната синя птица — помисли си тя. — Толкова е щастлива… И всички те са така щастливи. Защо техните сини птици не отразиха това щастие, вместо да загиват? Може би в крайна сметка, те са само обикновени птици? Навярно всичко, което се случи с тях се дължеше на глад и трохите хляб наистина не им бяха достатъчни? Не бяха в състояние да поддържат живота им, а те се оказаха врабчета, в оперението на сини птици.“
„Но за моята, те бяха достатъчни, а тя не е болна. Красива е и трябва да бъде такава, защото аз съм щастлива, много повече от Бети Лу и останалите. Аз съм щастлива, толкова, толкова щастлива…“
Тя отново огледа малката „Мейн стрийт“. Улицата оставаше така пуста, както предния път, когато я беше огледала. Той въобще нямаше да дойде. И ако човек се замисли, би трябвало поне един от неговите корабни колеги, който да бъде достатъчно свестен, да може да го замести. Освен, ако е забравил…
Но това беше нелепо. До този момент мистър Бърк никога не беше забравял и пренебрегвал поканите, винаги я бе очаквал „на нейния праг“, точно както обещаваше. И тази вечер би трябвало да се намира тук, за да помогне да приключат с останалата храна, а той наистина щеше да помогне. Неговия здрав апетит щеше да се яви като подходящо допълнение към вълчия апетит на учениците. Дори останалата храна не беше в достатъчно количество, за да приготвят закуски за танците…
В ума на учителката се загнезди едно противно предчувствие. Тя за момент поклати хартиената си чаша с кентавърска газирана напитка, която почти се изплъзна от пръстите й. После я остави и сграбчи дръжката на автомата, за да запази равновесие.
Бързо се овладя и се насили да се засмее през треперещите си пръсти. „Аз съм една вманиачена стара мома — помисли. — Защо имам подобни разсъждения, защо? Та нали мистър Бърк е най-приятния човек, когото съм срещала? И вероятно не би могъл да има нищо друго, освен възвишени мотиви. Сигурно сега си седи самотен и наблюдава лунната светлина, там под звездите. Напълно сам. Обзалагам се, че би желал да има с кого да си поговори. Бих се обзаложила…“
Тя знаеше, че ако се поколебае, няма да се подчини на импулса, а безнадеждно искаше да му се подчини. Измъкна се от кафенето на „Денеб–6“ и се затича нагоре по малката „Мейн стрийт“. Небето изглеждаше като сребърен сън, а корабът повече от всякога наподобяваше църковен купол или връх на църква, който се извисяваше над въображаемото селце в тропическата коледна нощ.
Сърцето на мис Минтц биеше силно, докато тя тичаше в ефимерната нощ, а сянката й игриво се влачеше пред нея.
Под лунната светлина, върхът на църквата постепенно се превърна в нос на кораб, какъвто в действителност беше, а светлината, отразена от стълбите, водещи към отворения люк, проблясваше бледа и мъждукаща срещу сребърното великолепие около него.
Очевидно вахтата на мистър Бърк не се намираше в основата на кораба, както си мислеше. Мис Минтц се спря в началото на стълбата, която водеше навън и се огледа. Внезапно дочу гласове, идващи от отворения люк, придружени от характерен потракващ звук. Особено един глас…
— Отново седмица — произнесе той.
— Това ме довършва — произнесе друг глас.
— И мене — възкликна трети. — Тази нощ си нагрят, Бърк.
— Защото добре ме хранеха — отвърна специфичният глас. — Момчета, вие не притежавате съобразителност. Вижте една стара мома — гимназиална учителка, с полезен товар от кльопачка, — а дори не сте си помислили да й се подмажете. А сега ме вземете за пример…
Мис Минтц се намираше точно в рамката на вратата на собственото си бунгало и се боеше да запали светлината. Беше съвсем убедена, че нейната синя птица е мъртва.
Тя налучка в тъмнината пътя до леглото си. Очите й бяха изсъхнали, но раменете й още потръпваха. Различи малките неясни очертания на клетката над надуваемия гардероб и съзря дребната купчинка от посърнали сини пера във вътрешността й. Не беше в състояние да издържи повече и с конвулсивно движение, включи лампата.