Животът.
О, не човешки живот. Да не говорим за нещо технологическо — сондата не беше открила никакви следи от радиопредавания, промишленост, градове — нищо такова. Но имаше атмосфера с кислород и водна пара и хората (бяха почти сигурни) щяха да могат да живеят там.
И така „Ню Арк“ беше конструиран (след ужасно много дебати и закъснение; Виктор дори не беше роден тогава, но баща му му беше разказвал за това) и дори финансиран и построен. И още преди да беше напълно завършен, беше започнато построяването на „Ню Мейфлауър“.
Всеки кораб беше построен с определена цел и целите бяха леко различни — „Арк“ трябваше да бъде самозадоволяващ се, „Ню Мейфлауър“ щеше да има предимството, че колонистите от „Арк“ са вече там. Освен това по времето, когато започнаха да строят „Ню Мейфлауър“, технологията беше отишла с едно поколение напред, така че двата кораба не си приличаха много. „Арк“ беше тумбест цилиндър. „Ню Мейфлауър“, с многото допълнителни подобрения, беше по-дълъг и по-тесен. При стартиране той беше дълъг 150 метра и с диаметър в най-широката си част почти трийсет — имаше повече ромбовидна, отколкото цилиндрична форма; неговите функции щяха да започнат едва след като излезеше на орбита около новата планета. Той трябваше да остане на орбита около Нюманхоум неопределено време и да захранва с микровълнова енергия колониите. (И, разбира се, „Аргози“, с още едно поколение по-модерен, фактически щеше да кацне на планетата! — но това щеше да стане след много години в бъдещето, защото битката за финансирането отново беше започнала. Строителството на „Аргози“ беше започнало, но се извършваше с невероятно бавно темпо.)
Всички кораби обаче имаха едно общо нещо. За да пътуват в междузвездното пространство, всеки от тях трябваше да „изяжда“ от себе си.
Така че именно новата форма на кораба беше стреснала Виктор. Очите му отказаха до го приемат. „Ню Мейфлауър“ беше много по-къс и по-малък, отколкото преди десет десетилетия, когато го беше видял за последен път. Дългият двигател с материя-антиматерия, оформен като нежно лале, стърчеше направо от гърба на кораба, докато някога беше почти едно цяло със самия кораб.
За поддържане на полета до новата звезда „Ню Мейфлауър“ беше изял повече от половината от себе си с плазмените си реактори.
Кангалът от кабел за гориво — желязо от антиматерия, дебело като подпорна греда — се разплиташе и реагираше с конструкцията от обикновена стомана, която някога го обгръщаше. Обикновената материя и антиматерията се унищожаваха взаимно и произвеждаха огромен поток от заредени частици, които движеха кораба.
Разбира се, не всичкото обикновено желязо на кораба беше унищожено в разрушителната реакция с антижелязото. Дори едно междузвездно пътуване не изискваше толкова много енергия. По-голямата част от обикновеното желязо просто изгаряше в плазма и се изхвърляше от дюзите на двигателя като реактивна маса. Нямаше никаква причина, поради която обикновената материя трябва да е желязо — желязото не изискваше антижелязо, за да се унищожат, то просто най-лесно се съхраняваше.
Реакцията беше много ефективна. Много по-добра от използваната едно време жалка „атомна енергия“.
Наистина уравнението e = mc2 е вярно, но не е лесно да се извлече цялата енергия от масата. Ядреният реактор, построен от хората в края на двадесетото столетие, оставяше много неизползвана маса след протичане на реакцията. Деветдесет и девет и девет процента от масата на горивото упорито отказваха изобщо да се превърнат в енергия.
Но когато антиматерията реагира с нормална материя, не остава никаква маса. Когато обикновена материя влиза в реакция с антиматерията, в движеща сила се превръща не само една десета от процента от масата на материята, а цялата маса.
На четвъртия ден след непланираното размразяване на Виктор екипажът на „Мейфлауър“ изживя първия си умопомрачаващ ужас. Избухналата звезда показваше признаци на умиране. Положението не приличаше съвсем на критично. Смущаващо — да: защо една съвсем обикновена малка звезда K-5 неочаквано бе пламнала? Но това, изглежда, не застрашаваше живота им.
Когато паниката на „Ню Мейфлауър“ отмина, изместена от възмущение, а след това от работа за справяне с последиците, дните на Виктор Сорикейн станаха еднообразни. И не само неговите, а на всички. Петият помощник Пал Сорикейн престана да е навигатор и стана астрофизик, тъй като една от неговите специалности беше „Динамика на звездните ядра“. Това беше необходимо. Проблемът не беше само да се сгънат светлинните платна и да се реши каква тяга да се зададе на машините за забавяне, а да се предскаже колко дълго ще продължи горенето на звездата и точно каква ще бъде кривата на неговото намаляване.