После премина към имена, които Виктор вече беше чувал. Алберт Айнщайн? О, разбира се! Всички знаеха за Алберт Айнщайн. Той беше — един момент — не беше ли създател на теорията на относителността? Нещо за e равно на m по c на квадрат? Правилно, каза Пал Сорикейн, прикривайки усмивката си, и това беше ключът към разбирането защо звездите са горещи — и към създаването на атомни бомби и електроцентрали, да, и накрая на двигател с материя-антиматерия като този, който тласка „Ню Мейфлауър“ към Нюманхоум. И защо скоростта на светлината е винаги по-малка от тридесет милиона сантиметра в секунда независимо колко бързо се движи звездата — или космическият кораб, — която я излъчва. „Ню Мейфлауър“ може да се движи с милион сантиметра в секунда, но това не означава, че светлината или радиовълните, с които са излъчени от него картината и съобщенията, ще се разпространяват с 31 милиона сантиметра в секунда; не, скоростта е винаги една и съща, c никога не се променя и никой нищо не може да направи, за да я промени.
Точно тогава дойде майката на Виктор с чаша мляко и таблетка.
— Защо трябва да взимам тази таблетка? — попита той.
— Просто я вземи — каза тя тихо и нежно. На Виктор му дойде наум, че това може да е свързано с подготовката отново да бъде замразен, затова направи както му беше казано и когато тя се наведе над него, я целуна.
После баща му продължи с английския квакер Артър Едингтън, човека, изяснил връзката между физиката — наука, изучавана в лабораториите на Земята — и звездите, обектите, които интересуваха астрономите. Може дори да се приема, каза Пал Сорикейн на сина си, че Едингтън е създател на науката астрофизика. После Ернст Мах и Бъркли и математиците Гаус и Болией, и Рийман — белгийски свещеник; и Бааде, Хойле, Гамов, Бет, Дик, Пензиас, Хокинг…
Много преди Пал да свърши с изброяването Виктор беше заспал.
Спеше много дълбоко. За момент почти се събуди и усети, че го носят някъде; и почти разбра къде го носят. Но хапчето си беше свършило работата и той не отвори очи… шестнадесет години.
Когато Виктор Сорикейн се събуди отново, още беше дванадесетгодишен (или, може да се каже, почти сто и петдесетгодишен) и първото чувство, което изпита, като видя лицето на баща си, беше радост, че и този път е останал жив.
Второто му чувство не беше толкова радостно. Лицето на Пал Сорикейн, който се беше навел над него, бе изпито и много по-сбръчкано от времето, когато беше тръгнал да си ляга.
— Ти въобще не си замразяван — каза укорително Виктор.
— Не съм призна баща му. — Не можах. Трябваше да наблюдаваме онази звезда и… е, във всеки случай отново сме заедно, нали? И пристигнахме! Приземяваме се! Първите групи вече са на повърхността. Щом подготвят парашутите, ще тръгнем всички!
— Разбирам — каза Виктор, макар всъщност да не разбираше. После си спомни нещо. — Трябва да върна няколко книги на Ванда.
Баща му го погледна смутено и Виктор разбра, че Ванда няма да си ги поиска, защото вече не е жива. По гърба му преминаха студени тръпки, но после осъзна друго — че корабът е невероятно шумен. Не само приказването на две или три хиляди души, онези, които вече бяха съживени, онези, които работеха да съживят останалите, и онези, които ги проверяваха и ги приготвяха за спускане, но и силни звуци от удряне и извиване, и блъскане на метал в метал. Вътрешността на кораба беше изпразнена, така както беше предвидено да стане; вътрешните кабини бяха откачени от съседните, така че всяка да се превърне в капсула, с която осем или десет души, или няколко тона части, машини, храни или друг товар да се спуснат на повърхнотта на новата планета. Виктор зърна една камера, която следеше обслужващия персонал извън кораба. Видя, че сега огромните повърхности на светлинното платно са разгърнати по различен начин. То вече не беше едно огромно платно, а дузина по-малки сегменти, дълги тесни ленти като крила на вятърна мелница, втвърдени от въртенето на корпуса на кораба. Знаеше, че това се прави за по-голяма ефективност при маневрата за влизане в орбита; но тази фаза беше преминала. Сега платната се свиваха и прибираха, за да станат на четиристотин парашута, които щяха да забавят падането на капсулите за пренасяне на всичко полезно от „Ню Мейфлауър“ на Земята.
Видя Мари-Клод Стокбридж. Тя плачеше. Дори и така беше много красива, но той не можеше да понася мисълта, че е тъжна.