— Защо плаче? — попита Виктор майка си.
— За Вернер — отговори тъжно майка му. — Бедната Мари-Клод! Вернер не можа да излезе от фризера. Мъртъв е.
Глава 3
Пал Сорикейн не беше единственият наблюдател, който се занимаваше усилено с аномалното изригване на звездата K-5. Същото правеше и Уон-Ту.
Простият факт, че поради лошото си поведение един от неговите роднини беше взривил звездата, не го тревожеше много. Имаше достатъчно звезди. Вселената беше задръстена от небесни тела. Ако идиотите взривяха един милион звезди, за Уон-Ту нямаше да има голямо значение — само в тази малка галактика щяха да останат милиарди други — при условие, разбира се, че звездата, на която той живееше, не е една от тези един милион. (Все пак щеше да е жалко да се унищожат всичките и той да трябва да се мести в друга галактика толкова скоро след последното си преместване.)
Такива бяха мотивите, които правеха това неестествено избухване на звезди толкова неприятно за Уон-Ту. Това беше едно наистина обезпокоително явление за което, нямаше как да не го признае, трябваше да вини главно себе си.
Уон-Ту обаче изключваше себе си. Не можеше да пренебрегне факта, че е самотен.
Играта, която „семейството“ на Уон-Ту играеше с него, имаше своя аналог на Земята. Артилерийските офицери го наричаха „сондиращ обстрел“, което означава, че човек насочва оръдието напосоки, стреля и очаква да види дали ще улучи нещо. Фактът, че този път не улучиха нищо, не беше много успокояващ. Ако продължаваха, след време щяха да попаднат на целта… а когато Уон-Ту мислеше за нещо, той винаги имаше предвид крайната цел.
Уон-Ту харесваше своята звезда. Тя беше голяма, но не прекалено голяма, и удобна. Диаметърът ѝ беше малко над милион и половина километра, температура между шест и седем хиляди градуса по скалата на Келвин. Тези параметри варираха малко, защото звездата на Уон-Ту беше променлива. Е, така е, когато се избере средна по големина звезда. Но на нея имаше много енергия за игра и във всеки случай той се беше погрижил тя да е благоразумно под „границата на Чандрасекхар“8, над която проклетата звезда можеше да стане супернова. Масата ѝ беше около 2,4 по 10 на двадесет и седма степен тона, т.е. 2,4 по десет с двадесет и седем нули тона. Разбира се, тя непрекъснато ставаше малко по-малка. На нея, както на всяка друга звезда от този клас, всяка секунда повече от четири милиона тона от водородна маса се превръщаха в енергия, но това не го тревожеше. Уон-Ту знаеше, че може да изразходва около двадесет и четири секстилиона тона водородна маса. Така че се очакваше звездата да има достатъчно дълъг живот. Щяха да минат поне няколко милиарда години, преди тя да започне да се свива неприятно и да преминава към фазата на червен гигант.
Разбира се, тя вече беше изживяла доста от този очакван живот. Това не беше ново за Уон-Ту. Когато се премести на нея, той го знаеше. Подобно на всеки собственик на къща, който знае, че вратите са започнали да провисват, защото къщата му е много остаряла, и по стените се появяват влажни петна, защото покривът е започнал да тече, Уон-Ту разбираше, че някой ден ще трябва да се премести на някоя нова звезда с по-малка вероятност да му създава тревоги… но засега не се налагаше да се мести.
Засега той беше напълно щастлив в своята уютна малка къщичка. Той желаеше да остане тук… ако можеше.
Замислен за тези неща, Уон-Ту неспокойно се изтегна в конвенционната зона на своята звезда. Това малко го успокои, защото тук беше неговото най-добро място за игра. Беше истинско удоволствие да изкривява конвекционните маси така, че издигащите се и падащите да се удрят една в друга. Освен че беше забавно, той знаеше, че това създава добри характеристики на повърхността на звездата. По този начин той би могъл да спре пренасянето на топлина към повърхността на звездата в район от хиляда-две хиляди километра и така тази част да се превърне в наричаното от астрономите „слънчево петно“. На това място звездата щеше да е малко по-хладна. Не много. Само няколко хиляди градуса по Келвин, но достатъчно, та то да изглежда тъмно в сравнение с останалата повърхност. Слънчевите петна бяха безкрайно по-ярки от всяко човешко осветление, но всичко около тях беше много по-ярко.
Изведнъж Уон-Ту спря играта си, обзет от нов страх.
Слънчеви петна! Ако играеше в конвенционната зона, слънчевите петна, които би направил, щяха да са видими! Шарките върху повърхността на звездата нямаше да са същите като естествените и всеки, който я погледнеше, щеше да разбере, че на нея има някой!