Разтревожен, Уон-Ту набързо освободи магнитната си хватка от каверните с горещ газ. После бавно и предпазливо се измъкна от конвенционната зона. Можеше само да се надява, че точно сега никой от съперниците му не наблюдава внимателно неговата звезда и че дори да го прави, не е достатъчно интелигентен, за да разбере какво е открил.
После (няколко десетки години по-късно), когато мина достатъчно време, за да може дори някой доста отдалечен негов колега да го види и да реагира, ако има такова намерение — и не се случи нищо ужасно, — Уон-Ту започна да се успокоява.
Вярно, вече не можеше да играе в конвенционната зона. Жалко. Играта там му доставяше невероятно удоволствие! Но от друга страна, през ума му мина една много удовлетворителна мисъл.
Може би някои от неговите съперници продължаваха да играят.
Тогава Уон-Ту започна да извършва определени процедури за наблюдение, като особено наблегна на оптическите честоти, които човешките същества наричаха светлина със син цвят. Докато чакаше за резултат, се спря за малко да помисли сериозно.
Беше минало много време, откакто за последен път беше видял своя „родител“ — онзи, който също като Уон-Ту беше създал свое копие, за да има компания, и също като Уон-Ту след това беше съжалил. Уон-Ту дори вече не можеше да вижда галактиката, където беше роден. Тя беше от другата страна на ядрото от галактики, където живееха хора — те го наричаха Млечен път — и наблюдението ѝ поради масите газови облаци и прах, звезди и така нататък беше почти толкова трудно за Уон-Ту, колкото и за човешките същества. Астрономите от Земята знаеха обаче, че то е там. Те го бяха наблюдавали, макар и рядко, с радиотелескоп и бяха направили заключение, макар и несигурно, за неговото съществуване по ефектите в движенията на телата близо до него; бяха го нарекли „Мафей 2“. Уон-Ту нямаше голямо желание да го види. Имаше доста добра представа като какво ще е, ако го види, защото когато го напусна, то беше твърде горещо за живот (в обикновен, не в космологически смисъл), понеже караниците между неговите роднини бяха изригнали в истински каскади от разкъсани звезди.
Уон-Ту със съжаление установи, че същото започва да се случва и тук.
Фактът, че той не искаше да види Мафей 2, не означаваше, че не го интересува останалата част на Вселената. Всъщност много го интересуваше — той беше планирал да види много от нея. Искаше да знае какво става и искаше да се увери, че нещата стават както той иска.
За да изпълни двете задачи за задоволяване на любопитството си и да направи нещата да се случат според неговия план, Уон-Ту имаше на разположение четири инструмента. По възходящ ред на важност те бяха: материя, фотони, тахиони и пакети от двойки частици, които извършваха нареченото от човешките същества явление „делимост Айнщайн-Розен-Подолски“.
Сдвоените пакети Айнщайн-Розен-Подолски — за краткост ще ги наричаме „АРП“ — бяха най-добри. Преди всичко те бяха най-бързи. Както бяха открили хората, при определени условия двойките частици, колкото и да са далеч в пространството, са толкова чувствителни една към друга, че всяко действие, извършено върху една от частиците, където и да се намира тя, моментално се отразява на другата. Моментално. Общовалидното ограничение на бързината, скоростта на светлината, просто не е в сила, когато става дума за двойки АРП. Като знаеха това, Уон-Ту и неговите колеги съвсем лесно можеха да създадат комплексни двойки частици и нещо като станции за мигновено изпращане и приемане на сигнали. Една от тези станции Уон-Ту държеше при себе си, другите беше разположил на избрани от него места във Вселената.
Беше разпратил голям брой станции. Много си ги харесваше — не на последно място поради това, че не можеха да бъдат „засечени“. От един от неговите далечни АРП-пакети нямаше начин да се каже къде се намира неговият двойник — и следователно къде се намира самият той. Тъй като Уон-Ту определено не обичаше някой да знае къде се намира, той използваше АРП-пакети да разговаря със застрашаващите го колеги. Те бяха неговият еквивалент на невключени в телефонния указател телефонни номера.
Другите му инструменти също бяха добри — в други отношения.
Тахионите например — частици, за чието съществуване се предполагаше, но не бяха открити на Земята — бяха почти толкова бързи и в някои случаи дори по-бързи. С тях можеше да се предава много повече информация и много по-лесно. С тях можеше да се пренася не само информация. С тахионен взрив той би могъл например да удари някого, ако искаше. (От време на време Уон-Ту изпитваше желание да нарани някого, макар и само да му попречи той да стори същото на него.) Тахионът беше доста допустима частица дори в ограниченията на древната теория на относителността. Той се подчиняваше на закона за крайната скорост на светлината. Единственото, което отличаваше тахиона от по-малко екзотичните частици, беше, че за тахионите скоростта на светлината беше долна граница, не горна. Те никога не можеха да се движат така бавно като светлината. При използване на тахиони скоростта не беше проблем. И тъй като тахионите с най-малка енергия бяха най-бързи за всякаква обикновена цел — да речем за разстояния до петстотин светлинни години, — те бяха почти толкова бързи, колкото и двойките АРП.