Поради причини, които Виктор не разбираше, това отвратително същество, изглежда, не тревожеше майка му. И баща му също. Те го гушкаха, милваха го и го хранеха така, сякаш беше красиво. Дори, изглежда, нямаха нищо против миризмите, които изпускаше, когато се изцапаше, което правеше често.
Казваше се Едуина.
— Не я наричай „бебето“ — направи му забележка майка му. — Тя си има име.
— Не го харесвам. Защо не я кръстихте Мари например?
— Защото избрахме Едуина. Защо искаш да е Мари?
— Не искам да е Мари. Просто е по-хубаво.
Амелия Сорикейн-Мемел го погледна, но реши да не пита повече.
— Мари е хубаво име — съгласи се тя, — но не е нейното.
— Ха, Едуина — саркастично каза Виктор.
Майка му се усмихна, погали нежно косичката на бебето и предложи компромис.
— Можеш да я наричаш Уини, ако искаш. Ела да ти покажа как да ѝ сменяш пеленките.
Виктор погледна майка си с ужаса и отчаянието на тийнейджър и простена:
— О, Господи! Сякаш и без това нямам достатъчно работа.
Той наистина имаше много работа. Всички имаха. Изграждането на нова колония не беше просто предизвикателство. Беше работа и всеки колонист трябваше да приеме действителността на заселническия живот.
За Виктор първият факт от тази действителност беше жилището, в което той и родителите му трябваше да живеят. Много, много отдавна беше времето, когато живееха в къщата на брега на морето в Малибу. Сега жилището им беше по-голямо от каютата на „Мейфлауър“, но това беше единственото добро, което можеше да се каже за него. Не беше стаичка, а палатка. По-точно три палатки, издигнати една до друга, всяка направена от няколко слоя от светлинното платно. Единственото обзавеждане бяха две легла без пружини и няколко метални шкафа, донесени от „Мейфлауър“. (Бяха предупредени, че трябва да ги върнат, щом стане възможно да се направят от местна дървесина. До влизане в нормална работа на мините и леярните металът беше много ценен.)
Вторият факт беше времето — също недостатъчно. Всъщност въобще го нямаше. Всеки от оскъдно осветените часове беше запълнен — ако не с работа (селскостопански работник, помощник в строителството, общ работник; децата, които пристигнаха с „Мейфлауър“, веднага бяха хванати да работят каквото можеха), то с учение. Учението също не беше удоволствие. Виктор беше записан в един клас с още тридесет деца приблизително на неговата възраст, но те съвсем не бяха приятна компания. Половината бяха от първия кораб — вече бяха свикнали с живота на новата планета и осъзнаваха превъзходството си, — а другата половина бяха неопитни като него. Двете групи не се обичаха.
Учителят не можеше да понася това положение. Той беше висок еднорък мъж, казваше се Мартин Фелдхаус и страдаше от хроничен задух. И от липса на търпение.
— Не искам никакъв бой в училище — заповяда той и се разкашля. — Трябва да се обичате до края на живота си, затова започвайте отсега. Стройте се по височина.
Учениците станаха и с нежелание се наредиха. Виктор не беше сигурен как да възприема Мартин Фелдхаус; никога не беше виждал човек без една ръка. Ръката на Фелдхаус беше откъсната под камион с чакъл в една шахта. На Земята и дори на кораба за нула време щяха да му я пришият. Тук не. На това примитивно място по онова време той бил много далеч от здравни заведения за оказване на непосредствена помощ, а когато отишъл в клиниката, било прекадено късно и ръката не могла да бъде спасена, макар нараняванията на гърдите и на вътрешните органи да били излекувани. Повече или по-малко. Във всеки случай с изключение на непрекъснатата кашлица. При тази инвалидност единствената работа, която можел да върши, била учителската.
— Сега се представете — заповяда Фелдхаус. — Когато посоча някого, той трябва да каже от кои е — от кораба или от Хоум. Започвай! — Фелдхаус посочи най-ниското момче, което бързо каза, че е от Хоум. Същото беше и с момичето до него, но следващото момиче беше от „Мейфлауър“ и учителят го сложи до първото момче.
„Другарчето“ на Виктор се казваше Тереза Макган. Изгледаха се с подозрителна враждебност, но седнаха един до друг, както беше наредено, докато Фелдхаус гледаше четири останали без другарчета деца, родени на Хоум.
— Редно е вие четиримата да сте с мен — заяви той. — Останалите ще работите по двойки. Вие от кораба ще учите другарчетата си, доколкото можете да си спомните, на наученото от машините за обучение. А вие от планетата ще ги учите на география и земеделие, и на всичко друго тук… Първия урок ще ви го дам аз. Името на тази планета е Енки, според астрономите, но правилното ѝ име е Нюманхоум. За краткост я наричаме Хоум. Отсега нататък имате само един дом и това е тя.