— Някой ден — каза Реза загледана в появяващите се звезди, и не довърши. И двамата знаеха какво има предвид.
Слънцето беше залязло. Лагерният огън догаряше, бяха пратили момчетата да донесат вода да залеят въглените. В небето на Нюманхоум светеха звезди и планети.
— Някой ден — каза уверено Виктор — аз отново ще бъда там горе. Ние ще бъдем — поправи се той, за да избегне поредната кавга. После се обърна натам, където бяха изчезнали момчетата — в ниската гора на Нюманхоум, — и изгуби малко от самоувереността си. Никога досега не беше живял в неизвестност.
Разбра, че Реза му се присмива, и се изчерви; едно от нещата, които мразеше у Реза, беше, че тя, изглежда, винаги знаеше какво мисли.
— Децата са добре — успокои го тя и приятелски го потупа по рамото. — Нищо не може да им се случи. Дори не могат да се изгубят — нали виждат светлините на града.
Той не удостои забележката ѝ с отговор. Вместо това каза твърдо:
— След като пристигне „Аргози“, отново ще имаме космически кораби. Трябва да имаме. Няма да останем цял живот приковани към тази жалка малка планета.
— И ще сме точно на подходящата възраст — съгласи се Реза. — Къде искаш да отидеш? Първо, искам да кажа?
Разбира се, последва спор. Никой от тях не желаеше да си губи времето с Ищар; планетата беше голяма — с размерите на Юпитер, — но това означаваше, че никой никога няма да кацне на нея, защото както Юпитер, и тя нямаше твърда повърхност. Дори нямаше интересната свита луни като Юпитер, защото силната гравитация от гигантската Нергал, изглежда, ѝ ги беше отмъкнала. Виктор беше избрал Нергал.
— Толкова луни! — каза той. — Някои от тях трябва да са прилични и във всеки случай това е кафяво джудже… никой още не е отивал близко до кафяво джудже.
— Така казва Тис Кхадек — съгласи се Реза.
— И е права.
— Тя винаги е права — отговори му Реза — или, във всеки случай казва, че е права. Мисли си, че Нергал е нейна собственост.
Виктор се подсмихна. Иракската астрономка от „Арк“ Ибитсам Кхадек беше внучка на мъжа, пуснал първата изследователска роботизирана сонда и нарекъл планетите но името на наследствените си вавилонски богове, което всъщност беше негово право.
— Фактът, че не я харесваш, не означава, че не е права — каза той. — Ти къде искаш да отидеш?
— На Небо — заяви Реза.
— Небо!?
— Капитан Родерикс е на същото мнение. Той казва, че трябва да създадеш някъде преден пост, а това е най-доброто място.
— Има дори луни по-големи от Небо!
Реза обаче настоя. Небо беше най-близката до тяхното ново Слънце планета — с големината на Марс, но по-гореща от Меркурий.
— Там има атмосфера, Вик. Защо има атмосфера?
— Кой се интересува от това? — попита Виктор.
— Аз. Искам да знам защо… — Спорът продължи докато момчетата не се върнаха. Смешен спор. Сякаш наистина щяха да имат шанс да летят в Космоса. И двамата знаеха, че когато дойде денят това да стане възможно, ще са много стари.
Странно, но една от най-лошите караници между двамата избухна по въпроса на остаряването — или по-точно на каква възраст са те.
Кавгата започна, когато се бяха изтегнали задъхани на бодливата трева на Нюманхоум в училищния двор точно след утрешната калистеника. Когато правеха гимнастика, обикновено носеха шорти, стандартни за всички колонисти като бельо; този ден Реза беше направила десет лицеви опори повече от Виктор и това го подравни. Той я погледна и ѝ се присмя.
— Защо си облекла тениска?
Тя отвърна на погледа му с разбираемо презрение и каза:
— Защото съм момиче.
Имаше и други тийнейджърки с тениски, но не бяха толкова много.
— Та ти нямаш какво да криеш — подчерта той.
— Не за това нося тениска — отговори тя като възрастна, — а за да покажа, че ще имам. Във всеки случай — добави — по-голяма съм от теб.