Лицето ѝ беше почервеняло от гордост.
— Виж с какво е изцапано! С кръв! — извика тя. — Това означава, че вече съм зряла жена, Виктор Сорикейн, а ти си още малко глупаво момченце.
Той се огледа да провери дали някой не ги е видял, но всички работеха. Виктор разбра какво му показва. Не разбираше обаче защо. Разбира се, той знаеше какво представлява менструацията при жените, защото машината за обучение беше доста конкретна по всички полови подробности. Що се отнася до женските органи за възпроизводство обаче, Виктор мислеше, че са мръсни. Не че беше шовинистично мъжко прасе. Поне не се имаше за такова. И не се смяташе за по-добър от жените само поради своя пол. Просто изпитваше снизходително състрадание към отвратителните затруднения на жените всеки месец и още по-лошото — когато трябваше да раждат.
Никога не би му дошло наум, че някоя жена би се хвалила с това.
— Това означава, че мога да имам бебе! — изкикоти се Реза.
— Не и без помощта на някой мъж — посочи Виктор отбранително.
— Е, за това няма да има проблем — отвърна Реза и очите ѝ блеснаха.
Колонията растеше.
Мари-Клод пусна първите няколко машини и стисна палци с надежда, че няма да се развалят, че ще работят така, както се очаква, че ще намерят пътя за връщане, че много скоро строителите ще завършат големия стоманен скелет на огромната рамкова антена, която да доставя първата генерирана от „Мейфлауър“ микровълнова енергия на колонията. Вече почти беше завършен първият стоманодобивен завод, готов да приеме суровината, която щяха да докарат първите машини. Под хълмовете зад града, който бяха започнали да наричат Хоумпорт, бяха изкопани кладенци с гореща вода. Когато тези геотермални кладенци започнеха да произвеждат електроенергия, щеше да има достатъчно за захранване на огромните фризери, чиито основи копаеха за съхранение на още несвалените от „Мейфлауър“ и „Арк“ образци.
И това не беше всичко. Бяха построени истински домове и всяка седмица се разиграваше лотария и по пет щастливи семейства сменяха палатките си със солидно жилище. От Земята по ефира все още всеки ден пристигаха телевизионни предавания, заедно с редовните съобщения от „Ню Аргози“, сега преполовил пътя до Нюманхоум; но хората ги гледаха само за развлечение, а не с безнадеждния копнеж от първите години.
Време беше за празнуване — е, не точно за празнуване, защото предстояха още безброй години упорита работа. Най-малкото обаче беше време над три хиляди човешки същества (всеки ден все повече) да погледнат назад и да видят колко много са постигнали, да огледат фермите и доковете, и разпрострелия се град със задоволство, че планетата е подчинена на техните нужди.
Разбира се, те още не бяха видели никакви странни обекти на небето.
Петият помощник Пал Сорикейн (навигатор) нямаше кораб, на който да бъде офицер и следователно да изчислява и определя курса му.
Това означаваше значително понижаване на обществения му статус. Той все още беше нещо като астроном, разбира се. Но избухналата звезда беше само спомен, което означаваше, че няма какво много да прави по тази тревожна загадка и във всеки случай не можеше да направи много, за да я реши. На повърхността на Нюманхоум нямаше мощни телескопи. Датчиците на „Мейфлауър“ все още работеха, но те не съобщаваха нищо, което вече да не беше известно, с изключение на някои странни показания от най-вътрешната планета, Небо. Само една малка група интересуващи се от това хора се събираха от време на време да обсъждат тези показания — Сорикейн, Франсес Мтига и иракчанката Тис Кхадек. Прекарваха часове в опит да намерят в базите данни нещо, от което да разберат защо горещата малка планета има атмосфера и какво би могла да означава гама-радиацията, която, изглежда, се излъчваше от някои части на нейната повърхност. Но в съществуващата астрономическа история нямаше нищо, което да помогне. Дори и на тях това не изглеждаше много неотложно. Никой не смяташе показанията за толкова важни, за да губят човекочасове за тях, не и докато антената бе незавършена и новите складове за храна все още бяха празни.
Затова Пал Сорикейн изпълняваше несвойствени за него задачи — от рода на работата, която вършеха децата, когато не бяха на училище. Неквалифицирана, понякога тежка и на неудобни места. Понякога беше на два или три дни път от селището с група други подобни на него — технологически безработни. Занимаваха се със събиране на товарни капсули с малък приоритет, паднали на неудобни места далече от точката на пускане, дори извън нея. Караха ги с шейни до града; работата не само бе тежка, но дори не бе и интересна.