Пал Сорикейн обаче като че ли нямаше нищо против. Докато търсеше в девствените гори изгубени капсули, започна да се занимава с картографиране и неговите карти станаха най-добрите в колонията. Вкъщи той бе весел. Предан на жена си и внимателен към Виктор, Пал Сорикейн поемаше своя ред да пази бебето Уини. Виктор се учудваше, че майка му, изглежда, се безпокоеше за баща му. Когато я попита за това, тя само се засмя и каза: „Това е проблем за баща ти. Той беше един от най-важните хора на кораба. Сега е нещо като… общ работник, разбираш ме. Когато нещата се уредят и той отново стане истински астроном…“
И млъкна. Виктор не си направи труда да я попита кога мисли, че нещата ще се уредят. Разбира се, тя знаеше толкова, колкото и той. Може би единственият верен отговор би бил „никога“. Но една вечер, когато баща му се върна с групата с четири големи стоманени капсули, блъскащи се и подскачащи зад тях, той изглеждаше напълно доволен. Пал беше в добро настроение, нямаше търпение да чуе какво се е случило в града, докато го е нямало, и изгаряше от желание да сподели няколко клюки, които беше научил през дългите нощни разговори с другите мъже.
— Знаеш ли за Мари-Клод? — попита той жена си и се засмя. — Бременна е!
Виктор изпусна лъжичката, с която се опитваше да храни малката си сестричка.
— Но… съпругът ѝ е мъртъв! — извика той ужасен от новината.
— Казах ли нещо за съпруга ѝ? — попита Пал Сорикейн добродушно. — Само казах, че ще си има бебе. Не съм казал, че ще се жени. Като гледам, ѝ харесва да е весела вдовица.
— Пал — каза жена му и хвърли поглед към Виктор. — В това няма нищо лошо. Мари-Клод е добра жена, а и освен това тук имаме нужда от много бебета.
Пал се усмихна.
— Значи според теб всичко е наред? И няма да имаш нищо против, ако аз, хм, ѝ се притека на помощ в това отношение?
— Пал — отново каза тя, но този път тонът беше различен: тя почти се смееше. — Какъв е проблемът, аз не те ли правя щастлив?
Баща му се усмихна и започна да забърква коктейл. После погледна замислено сина си, след това съпругата си, и добави към сместа още джин — истински джин, почти последния, който имаха.
— Вече си достатъчно голям да опиташ, Вик.
Огорчен и нещастен, Виктор взе пластмасовата чаша и отпи голяма глътка. Алкохолът направо обгори устата му. Той преглътна и се закашля.
— Вик! — извика разтревожена майка му. — Пал!
Но Пал вече беше прегърнал сина си през рамо.
— По-добре е ако отпиваш по малко — каза той и се засмя.
Виктор се дръпна и успя да отложи едно кашляне достатъчно дълго, за да гаврътне и останалата част от питието си. За щастие не беше много — за първия официален коктейл на сина си баща му беше сипал младежка порция.
На Виктор не му липсваше сила на волята. И умееше да я използва. Успя да потисне пристъпа на кашлица, макар че гласът му беше дрезгав, докато уверяваше майка си, че наистина му няма нищо. Гърлото му гореше. Очите му се насълзиха. Носът го щипеше. Но усети топлина, която тръгна от гърдите му и се разпростря по цялото тяло.
Коктейлът, изглежда, потисна силната му вътрешна болка. Усещането в края на краищата наистина не беше лошо. Затова ли хората пиеха такива напитки?
Когато майка му разбра, че синът ѝ не умира, също отпи от своето питие, но не беше спокойна и весела. Не сваляше поглед от Виктор. Пал Сорикейн се опита да я развесели, но без особен успех. Виктор остави без внимание и двамата. Седеше прегърбен и загледан в празната чаша, докато я премяташе в ръце, както беше видял в предаван от Земята филм да прави един актьор, когато, също като него, беше открил, че жената, която обича, спи с друг.
Виктор беше съкрушен.
За него Мари-Клод да прави любов със съпруга си беше достатъчно лошо. Но това, което чу, беше несравнимо по-лошо. Виктор неочаквано почувства в стомаха си кълбо от физическа болка, като от прободна рана. Дори топлината от джина не я премахна.
— Пал — каза сериозно майка му. — Трябва да поговорим с Виктор.
Виктор почувства как ушите му пламват от възмущение. Отказа да вдигне поглед, но чу как баща му въздъхна.