Всички се приготвиха за продължителен спор. Дори ако се регламентираше само по три минути на всеки говорител, това означаваше дълги часове дебатиране. По-лошото беше, че това бяха непроизводителни часове.
Отне им цял час само да решат колко души да говорят. Решението беше: сто — триста минути, пет часа дебати; и макар че някои от спечелилите това право веднага отстъпиха времето си на по-красноречиви приятели, мнозина от тези триминутни изказвания стигнаха само да се повтаря отново и отново: „Сигурността на колонията е застрашена“.
Онова, върху което не можеха да постигнат съгласие, беше откъде идва заплахата — дали заплахата от небето е по-опасна от заплахата от отлагане на получаването на излъчваната от кораба енергия.
Гласуването завърши зле за Пал Сорикейн. Той и неговите колеги получиха време за наблюдение, но при лоши условия. Екипите на кораба щяха да се включат в изследването след десет местни дни, необходими за довършване на микровълновата инсталация.
Светенето все още беше ярко, но не чак толкова; жизненоважните първи спектри бяха пропуснати. Сорикейн, Мтига и другите направиха каквото можаха с данните, които започнаха да пристигат, но не научиха нищо, което да не бяха знаели. Звездата по някакъв начин се беше разпаднала и никой не можеше да разбере защо.
Звездата продължи да озарява нощното небе повече от сто нюманхоумски дни. Тогава Пал Сорикейн изпрати последния си рапорт на астрономите на далечната Земя, отказа се от привилегиите си и възмутен и огорчен от пропуснатия шанс се върна към обща работа.
Сега не събираше изгубени капсули. Последните вече бяха намерени и докарани — някой друг беше свършил тази работа вместо него. Сега караше трактор на полето; после отиде на един остров на сто и петдесет километра на юг да развъжда земни червеи и да засява детелина, за да подготви терена за посев; преместваше семена с вилков повдигач в складовете… и при тази работа се случи нещастието: беше натоварил твърде много чували с картофи и повдигачът се преобърна.
От десния крак на Пал Сорикейн не беше останало много и не можаха да го спасят.
За него това беше непоносимо, защото следващата година за два месеца избухнаха две нови звезди.
— Мисля, че не избрахме добра част от галактиката за колонизиране — каза той на сина си и потрепна, докато се опитваше да намери по-удобно място за чуканчето. — Парчетата продължават да избухват. — После помоли Виктор да му отстъпи дажбата си алкохол — за да му помогнела да потисне неспиращата болка.
Глава 5
Интересът на Уон-Ту към обектите Сорикейн-Мтига (които, разбира се, той не назоваваше с това име) ставаше почти маниакален. Той виждаше много повече от тях от Пал Сорикейн, защото ги виждаше много по-бързо. Не трябваше да чака кретащата видима светлина да му донесе информацията. Неговите двойки Айнщайн-Розен-Подолски му предаваха изображенията моментално. Обектите се появяваха навсякъде.
Той обаче беше започнал да се надява. Изследванията на синята светлина бяха започнали да дават резултат.
Синята светлина беше особено добра за наблюдаване на звездни петна. Макар петната да изглеждаха относително тъмни, те бяха достатъчно ярки, за да ги вижда с големите си чувствителни „очи“ — особено ако гледа в синьото. Тъй като петната бяха по-хладни от областите около тях, техните газове бяха йонизирани по доста по-различен начин; това бяха спектралните линии на отделни йонизирани калциеви атоми — онези, които губят само по един електрон и които светят синьо.
Щом Уон-Ту установи, че сините образи не са естествени, вече знаеше какво да прави. Събра необходимите гравитони и гравискалари и ги запрати в грижливо подбрана траектория към тази звезда.
За хората-физици би било доста чудно, ако можеха да знаят какво прави. За тях би било истинско чудо дори ако откриеха някоя от онези частички, макар отдавна да ги търсеха безуспешно, също както средновековните рицари бяха търсили Светия Граал.