В началото на двадесетото столетие Теодор Калуза и Оскар Клайн бяха формулирали първия свестен човешки модел за действието на гравитацията. Той не беше напълно успешен. Имаше още много да се учи. Но успя доста добре да свърже електромагнетизма и гравитацията като времепространствени прояви от по-голямо измерение — по начини, които Уон-Ту беше разбрал много милиарди години по-рано. Неговото собствено разбиране съответстваше повече или по-малко на модела Калуза-Клайн, макар и със значителни важни поправки. Той разбираше, че трите основни междинни частички на гравитационното взаимодействие между масите са онова, което хората учени, приели модела Калуза-Клайн, биха нарекли бозони11 — гравитонът, гравифотонът и гравискаларът. Неговият контрол над тях беше съвършен. С ресурсите, които имаше на разположение на своята звезда, можеше да генерира всяка от тези частички. И често го правеше — в големи количества. Намираше ги за много полезни.
Уон-Ту не се занимаваше много с обикновения гравитон. Той беше несложна частица със спин-212, който, изглежда, привличаше маси дори на безкрайни разстояния — единственото, което Исак Нютон например би разбрал. Разбира се, гравитонът беше много важен за връзката между звездите и за поддържането на въртенето на галактиките около техния общ център, но с него не можеше да се направи много. Другите частички бяха по-редки, доставяха по-голямо удоволствие, особено когато искаш да атакуваш звездата на някой колега. Доза отблъскващи гравитони със спин-1 на бърза ръка можеха да изкормят всяка звезда — никоя организирана система от вида на Уон-Ту не можеше да оцелее във вътрешността на звезда, разкъсана по този начин. Алтернативно или дори по-добре, в допълнение, той би могъл да дръпне звездата отвън с една от другите частички. Най-полезната беше гравискаларът със спин-0, която привличаше материята и енергията към себе си точно като обикновения гравитон, но само на крайни разстояния. Гравискаларът беше много локална частичка.
С други думи, голямото предимство на гравискалара беше, че той не можеше да бъде детектиран от враговете на Уон-Ту, освен ако те не бяха на самото място на действие, но пък тогава те не биха били в състояние да направят нищо.
Когато видя взетата на прицел звезда да изригва — много полезно, — Уон-Ту започна да се успокоява.
Нищо не би могло да оцелее при това пълно разпрашване, разбира се. Уон-Ту беше доволен. Чудеше се кого ли от съперниците си е убил.
Сигурно някой от по-тъпите. Другите — които беше направил първи, които бяха интелигентни почти колкото него самия — бяха разбрали, също като Уон-Ту, че не трябва да разкриват местоположението си, като играят в конвенционните зони. Но поне този беше загинал — една потенциална заплаха, но също, разбира се, една евентуална възможност за компания.
Уон-Ту философски се замисли върху следващата стъпка.
За нея нямаше алтернатива. Трябваше да е материя. Налагаше се да работи с противната му материя.
Уон-Ту беше правил копия на себе си и по-рано. Всъщност оттам идваха сегашните му проблеми — ако не беше искал компания, щеше да е самичък и следователно в безопасност. Нямаше никакъв проблем да настани създаденото копие на друга звезда. Знаеше точно как да организира неодушевената плазма в живо, разсъждаващо същество като себе си, защото винаги можеше да ползва себе си за модел.
Работата със студена, мъртва, осезаема материя — това беше съвсем друг проблем. Беше правил и това — е, не много за около десетте милиарда години, през които беше живял. Веднъж беше направил неплазмено копие на себе си да живее в студен дифузен облак от междузвезден газ, а друг път дори от твърдата материя на едно астероидно тяло, което се въртеше по орбита около звездата, заета за кратко от самия него. И двете бяха ужасен провал. Двойникът на газовия облак беше крайно бавен — той просто имаше твърде малко енергия, за да може да бъде някаква реална компания. Направеното от материя копие си беше просто материя и това отблъсна Уон-Ту; подир едно-две столетия той го унищожи.
Но знаеше как да го направи.
Разстоянието до звездната система, над която работеше, не беше никакъв проблем. Той отдавна беше разположил двойки Айнщайн-Розен-Подолски на всяко от местата, където искаше да се намират. (Уон-Ту винаги планираше нещата.) Проблемът бе, че обработването на материя не беше голямо удоволствие. Според Уон-Ту този материал беше бавен и доста мръсен. Работата се усложняваше още повече и от това, че той не бе там и трябваше да извършва сложните операции посредством ограничените сигнали, които можеше да предава чрез двойката АРП. В човешки аналог това беше като парализиран да се опитва да играе видеоиграта „Космически нашественици“ с някакъв контролер, който реагира на неговия дъх, или като кардиохирург, който се опитва да реже, разширява и зашива увредена сърдечна камера с гъвкава игла, която вкарва през кръвоносните съдове на бедрената артерия и чатала на пациента.