Ограниченията на двойката Айнщайн-Розен-Подолски, разбира се, правеха работата още по-трудна. Ефектът на АРП-двойките беше вероятностен, подобен на квантово явление.
Това означаваше, че няма гаранция полученото в единия край съобщение да е идентично с изпратеното от другия. Всъщност беше почти сигурно, че няма да е.
Естествено Уон-Ту и неговите събратя знаеха как да се справят с този проблем. Контрол за четност и излишък: ако контролът за четност не покаже, че има нещо нередно, съобщението вероятно е непокътнато. Тогава то се сравнява със същото съобщение, предадено три пъти.
В последна сметка това отнемаше повече време, отколкото да се предаде един разговор — не поради времето на пътуване, а поради обработването.
Но Уон-Ту нямаше алтернатива.
Той не искаше да направи друг плазмен интелект. Това можеше да привлече нечие внимание. Материята нямаше значение — съществата като Уон-Ту не обръщаха голямо внимание на материята и имаше малка вероятност някой от неговите враждуващи роднини да научи какво става на избрания от него малък спътник на звездната система. Той имаше планове за системата и нейните съседи. За да изпълни плановете си, се нуждаеше от мощни генератори на частици.
Беше възможно да създаде директно генератори на частици, но Уон-Ту беше по-умен, така че направи не генератори, а нещо като малък Уон-Ту, свой материален аналог, който, когато бъдеше завършен, щеше да свърши задачата по построяване на генератори и да работи с тях дотогава, докато е необходимо, по начините, които желаеше Уон-Ту.
Този малък Уон-Ту от материя не беше точно негово копие, разбира се, и определено нямаше неговата мощ. Онова, което Уон-Ту строеше, беше само някакъв вид сервомеханизъм. Той имаше точно толкова интелект, колкото беше необходимо, за да свърши исканото от Уон-Ту, но не повече. Той щеше да направи онова, което Уон-Ту щеше да направи — до границите на възможностите си. Според човешките стандарти тези възможности бяха огромни.
Работата с материя в твърдо състояние беше дори някакво интелектуално предизвикателство. Така че Уон-Ту с радост се зае със задачата си, като терорист, който си свирка, докато сглобява поредната бомба, и щастливо размишлява за замисления атентат.
И тогава до него достигна сигнал.
Беше съвсем неочаквано. Дойде от един от неговите АРП-комплекси. Този път не беше сигнал за тревога. Уон-Ту го възприе като звук — всъщност като едно име — Хейг-тик.
Хейг-тик беше най-големият „син“ на Уон-Ту — което ще рече първото копие на самия него и почти напълно като него. Като естествена последица, той беше роднината, който създаваше най-голяма грижа на Уон-Ту — ако някой от създадените от него осем интелекта беше способен да убие своя създател, това беше Хейг-тик.
Уон-Ту спря работата по създаване на материален аналог на себе си и за момент се замисли. Познаваше Хейг-тик много добре. Не искаше да говори с него. Беше изкушаващо да започне разговор с надеждата, че Хейг-тик по невнимание ще каже нещо, с което ще разкрие местоположението си. Проблемът беше, че дори и при един кратък разговор беше също толкова вероятно Хейг-тик да научи нещо за него. Но за Уон-Ту имаше по-добра възможност. Той знаеше доста за навиците на Хейг-тик — включително какъв вид звезда предпочита да обитава.
Затова Уон-Ту отдели време да изследва някои от по-близките звезди.
Разбира се, той беше вършил това и преди — много пъти през всичките милиарди години на своето съществуване, защото гледането на външната Вселена беше една от неговите главни почивки. Той я виждаше съвсем ясно. Всъщност виждаше всичко съвсем ясно, защото макар очите на Уон-Ту да бяха само петна от чувствителен газ, те работеха изключително добре. Те виждаха онова, което търсеха. Можеха да уловят всеки отделен фотон и да го запомнят, и да прибавят към него следващия фотон, който идва от същия източник. И нямаше значение след колко време ще пристигне този следващ фотон.