– Добре е, струва ми се. Работи много, такива неща.
– Среща ли се с някого?
– Не питам. А ти?
Младата и красива правна асистентка го заряза два месеца след като Маршал влезе в затвора, и той вече много години оставаше необвързан. Но не и сам. Беше почти шейсетгодишен, все още слаб и във форма, с пригладена назад прошарена коса и убийствена усмивка.
– О, още съм в играта – отвърна през смях той. – Ами ти? Някой по-важен?
– Не, татко, боя се, че не. През последните три години бях като в пещера, докато светът навън си се развиваше. На двайсет и девет съм и отново съм девица.
– Няма нужда да се стига дотам. За колко време си в града?
– Не знам, тъкмо пристигам. Нали ти разказах за схемата с неплатения отпуск, която ни сервираха. Проверявам как стоят нещата.
– Една година работиш на доброволни начала, а после си връщаш предишната работа без никакво понижение, така ли?
– Нещо такова.
– Тази работа ми понамирисва. Нали не им вярваш на тези типове?
Тя пое дълбоко дъх, после отпи от кафето. Разговорът можеше да се насочи към теми, които в момента не би понесла.
– Не, не им вярвам. Мога искрено да заявя, че не вярвам на партньорите, които управляват “Скъли и Пършинг”. Не.
Маршал вече клатеше глава, за да изрази съгласието си.
– И всъщност не искаш да се връщаш там – нито сега, нито след дванайсет месеца. Нали така?
– Не съм сигурна какво ще мисля след дванайсет месеца, но не виждам за себе си голямо бъдеще във фирмата.
– Така, така. – Той остави чашата с кафето си върху масичката и се наклони напред. – Виж, Саманта, мога да ти предложа работа тук – ще печелиш добре и ще има с какво да се занимаваш около година, преди да си подредиш нещата. Може да останеш за постоянно, може и да не останеш, но ще разполагаш с предостатъчно време да вземеш решение. Няма да практикуваш право – истинско право, както го наричат, но пък едва ли си го правила и през последните три години.
– Според мама имаш двама партньори, които също са изключени от адвокатската колегия.
Той се засмя престорено, но истината беше такава.
– Какво друго ще каже Карън? Да, Саманта, тук сме трима, всички сме осъдени, лишени от адвокатски права, лежали в затвора и – заявявам го с радост – напълно реабилитирани.
– Извинявай, татко, но не си представям да работя във фирма, управлявана от трима адвокати без права.
Раменете на Маршал увиснаха. Усмивката му изчезна.
– Не е истинска правна кантора, нали?
– Именно. Не можем да практикуваме, защото правата ни не са възстановени.
– Тогава с какво се занимавате?
Той бързо се отдръпна и каза:
– Печелим много пари, скъпа. Работим като консултанти.
– Всички са консултанти, татко. Кого и как консултирате?
– Запозната ли си с фондовете за финансиране на съдебни спорове?
– За целите на този разговор да кажем, че отговорът е “не”.
– Добре. Финансирането на съдебните спорове се прави от частни компании, които събират средства от инвеститорите си, за да осигурят участието в големи съдебни процеси. Например малка софтуерна компания е убедена, че някоя от едрите риби, да кажем “Майкрософт”, е откраднала неин софтуер, обаче малката компания не може да си позволи да съди “Майкрософт” и да влезе в пряк сблъсък с нея. Невъзможно е. Затова малката компания се обръща към фонд за финансиране на съдебни спорове, фондът преценява случая и ако в него има хляб, събира сериозна сума за съдебни такси и разходи. Десет милиона, двайсет милиона, няма значение. Парите са много. Разбира се, фондът получава парче от тортата. Битката е справедлива и обикновено се сключва изгодно споразумение. Нашата работа е да съветваме такива фондове дали да се намесват. Не всички потенциални съдебни дела следва да се водят, дори в нашата страна. Двамата ми партньори – те нямат дялово участие, държа да добавя – също са били специалисти по колективни искове, докато, така да се каже, не са ги помолили да напуснат професията. Бизнесът ни процъфтява въпреки тази дребна рецесийка. Всъщност дори очакваме сегашната бъркотия да се отрази добре на делата ни. Предстои много банки да бъдат съдени, и то за огромни суми.
Саманта слушаше, пиеше кафе и си казваше, че говори човек, който навремето редовно бе успявал да убеди съдебните заседатели да присъждат обезщетения за милиони долари.
– Какво мислиш? – попита баща ѝ.
Мислеше, че всичко това звучи ужасно, но остана смръщена, сякаш още размишляваше.