Обади се на баща си и отмени обяда. Той изглеждаше разочарован, но я посъветва да не прибързва и да не се впуска в безсмислен стаж някъде в “Третия свят”. Потвърди предложението си и се опита да я притисне. Затова тя го отряза.
– Не, татко, не искам тази работа, но въпреки това ти благодаря.
– Допускаш грешка, Сам.
– Не съм молила за съвети, татко.
– Но може би имаш нужда от тях. Моля те, послушай един здравомислещ човек.
– Дочуване, татко. Ще ти звънна по-късно.
Близо до градчето Страсбърг тя зави по междущатско шосе 81 и попадна в колона от тирове, които явно изобщо не зачитаха ограниченията на скоростта. Докато гледаше картата, си бе представяла прелестно пътуване в долината Шенандоа, само че вместо това се наложи да се движи между огромни камиони по натоварен четирилентов път. Хиляди камиони. Успяваше от време на време да хвърли поглед на изток към подножието на Блу Ридж и на запад към Апалачите. Беше първият ден на октомври и листата вече започваха да жълтеят, ала в толкова натовареното движение не беше разумно да се любува на природата. Телефонът ѝ постоянно бръмчеше от получените есемеси, но Саманта съумя да не им обръща внимание. Спря в заведение за бързо хранене близо до Стантън и хапна повехнала салата. Докато се хранеше, слушаше какво си говорят местните и се стараеше да се успокои.
Получи имейл от старото си гадже Хенри, който се оказал в Ню Йорк и си търсел компания за питие. Беше научил лошата новина и искаше да изкаже съчувствието си. Актьорската му кариера в Лос Анджелис се развиваше по-зле, отколкото в Ню Йорк, и му беше писнало да вози в лимузини треторазредни актьори, по-бездарни от него. Увери Саманта, че му липсва, че често мисли за нея и сега, когато е без работа, могат да прекарат известно време заедно, да си излъскат автобиографиите и да преглеждат обявите за работа. Тя реши да не му отговаря, поне не веднага. Може би по-късно, когато се върне в Ню Йорк и се почувства отегчена и много самотна.
Въпреки камионите и натовареното движение пътуването започваше да ѝ допада. Няколко пъти се опита да пусне радиото, но все се натъкваше на едно и също – икономическа криза, тежка рецесия. Мнозина умни хора предричаха депресия. Други смятаха, че паниката ще отмине и светът ще оцелее. Мозъците във Вашингтон, изглежда, бяха зациклили, изправени пред противоречивите стратегии, които се предлагаха, обсъждаха и отхвърляха. Накрая Саманта изключи и радиото, и мобилния си телефон и продължи пътуването си в тишина, потънала в мислите си. В Абингдън, Вирджиния, джипиесът ѝ подсказа да се отклони от междущатската магистрала и тя го направи с удоволствие. Два часа лъкатуши на запад, в планината. Пътят се стесняваше все повече и Саманта за пореден път се запита какви ги върши. Къде беше тръгнала? Какво би могла да намери в Брейди, Вирджиния, което да я изкуши да прекара там цялата следваща година? Нищо – това беше отговорът. Тя обаче беше решила да отиде и да изживее докрай малкото си приключение. Може би щеше да се превърне в забавна тема за разговор на чашка, когато се върнеше в града, а може би не. В момента все още изпитваше облекчение, че е далече от Ню Йорк.
Когато влезе в окръг Ноланд, Саманта пое по шосе 36 и пътят стана още по-тесен, склоновете – още по-стръмни, а дърветата – по-ярко жълти и тъмнооранжеви. Беше сама на пътя и колкото по-навътре в планината навлизаше, толкова по-сериозно се питаше дали изобщо има друг изход. Където и да се намираше Брейди, сякаш бе на края на задънена улица. Тя наостри уши и установи, че малкият червен приус бавно се изкачва. Очукана табела ѝ съобщи, че приближава Дън Спринг с население 201 жители. Саманта подмина бензиностанция отляво и смесен магазин отдясно и се покатери на билото.