Докато слушаха и се тревожеха за нейните грижи и проблеми, родителите ѝ сякаш забравиха за своите и обединиха усилията си в нейна подкрепа. Зарязаха бремето на миналото, поне засега.
Защо се чувствала длъжна да стои в “онази пустош”? В отговор тя им разказа историята на Бъди Райзър и молбите му за помощи поради заболяване от пневмокониоза. Гърлото ѝ се стегна, когато съобщи за самоубийството му само преди двайсет и четири часа. Скоро щеше да отиде на погребението в красивата църква в долината и щеше да наблюдава отдалече как Мейвис и трите ѝ деца плачат. Ако имаха адвокат преди, нещата щяха да стоят различно. А сега, когато вече имаха, Саманта не можеше просто да си събере багажа и да си тръгне в най-напрегнатия момент. Освен това имаше и други клиенти, други хора с тихи гласове, които имаха нужда Саманта да остане поне още няколко месеца и да се пребори за още мъничко справедливост.
Съобщи им за предложението на Анди Грабман. Както можеше да се очаква, идеята никак не допадна на Маршал, който я окачестви като “поразкрасена версия на старото корпоративно право”. Местиш папки върху бюрото и с едно око следиш часовника. Предупреди я, че фирмата ще се разраства непрекъснато и не след дълго ще заприлича на “Скъли и Пършинг”. Според Карън беше много по-привлекателно, отколкото възможността да остане в Брейди, Вирджиния. Саманта призна, че има смесени чувства към предложението, но допуска, че в даден момент ще се съгласи.
Вечеряха в ресторанта на хотела – салати, риба и вино, дори десерт и кафе. Саманта говори толкова много, че накрая се изтощи, но сподели своите страхове и с двамата си родители и изпита огромно облекчение. Не стигнаха до ясен извод. Всъщност нищо не беше решено. Съветите им бяха до голяма степен предвидими, но споделянето ѝ подейства целебно.
Саманта имаше стая горе. Маршал имаше кола с шофьор и предложи на Карън да я закара. Когато се сбогуваха във фоайето на хотела, Саманта проследи с поглед как родителите ѝ си тръгват заедно и очите ѝ се напълниха със сълзи.
37
Като следваше точно инструкциите, тя паркира на Чърч Стрийт в центъра на Линчбърг, Вирджиния, и извървя пеша двете пресечки до главната улица. Обедното движение в стария град беше натоварено. Река Джеймс се виждаше в далечината. Саманта беше сигурна, че някой я наблюдава, и се надяваше да е Джеф. Резервацията в бистро “РА” беше на нейно име, отново съгласно инструкциите. Помоли сервитьорката да я настани в сепаре в дъното. Беше сряда, четиринайсети януари. Тя си поръча безалкохолно и се заигра с мобилния си телефон. Освен това държеше под око вратата, когато обедните посетители постепенно започнаха да прииждат. След десет минути Джеф изникна от някъде и се настани срещу нея. Поздравиха се.
– Следят ли ме? – попита тя.
– Винаги може да се предположи подобно нещо, нали? Как беше във Вашингтон?
– Вечерях приятно с родителите си за пръв път в новата история. Всъщност не помня кога за последен път тримата сме сядали заедно. Тъжна работа, не мислиш ли?
– Поне имаш двама родители. Разказа ли на майка си за нахлуването на ФБР?
– Да, и я помолих да звънне тук-там. Ще го направи, но не е сигурна какво ще се получи.
– Как е Маршал?
– Чудесно, благодаря, изпраща ти поздрави. Трябва да ти задам няколко въпроса. Ти ли си обади в Службата в понеделник, за да ни предупредиш за обиска на ФБР?
Джеф се усмихна и отмести поглед – един от онези случаи, когато на нея ѝ идваше да му се разкрещи. Знаеше, че няма да отговори на въпроса ѝ.
– Добре – кимна тя. – Научи ли за Бъди Райзър?
Той се навъси.
– Да, ужасно е. Поредната жертва на въглищните войни. Жалко, че не можем да намерим адвокат, който да иска да се захване с “Лоунрок Коул” и с момчетата от “Каспър Слейт”.
– Това камъни в моята градина ли бяха?
– Не, не бяха.
Появи се дружелюбен сервитьор, който ги запозна със специалитетите за деня и после се отдалечи.
– Трети въпрос – оповести Саманта.
– Защо ме въртиш на шиш? Представях си приятен обяд, далече от скуката на Брейди. Струваш ми се напрегната.
– Каква част от документите пренесе от планината Грей? Бяхме там миналата неделя. Събудих се в четири и четирийсет през нощта и теб те нямаше. За момент се уплаших. Върна се към пет и се гушна, като че ли нищо не се е случило. Видях трите раници. Ти постоянно ги местеше, а когато си тръгвахме, изглеждаха значително по-тежки. Бъди откровен с мен, Джеф. Вече знам твърде много.
Той въздъхна дълбоко, озърна се, изпука кокалчетата си и каза: