Както повеляваше традицията, близките останаха по местата си, докато всички присъстващи се изредят и изкажат съболезнованията си. Опашката се изви около шатрата над гроба и се придвижваше бавно. Мати каза, че е по-добре да не се измъкват тайно. Затова напредваха в колона по един заедно със стотици непознати и чакаха да стиснат ръцете на Мейвис и на децата, които плачеха вече от часове.
– Какво трябва да кажа? – попита Саманта Мати, когато се приближиха към гроба.
– Кажи просто “Бог да е с вас” и отмини.
Саманта го каза първо на децата, но когато Мейвис я зърна, тя простена и я притисна в мечешката си прегръдка.
– Деца, това е адвокатката ни, мис Саманта, разказвах ви за нея – каза Мейвис прекалено силно. Децата обаче бяха твърде зашеметени, за да реагират. Искаха да си тръгнат повече и от Саманта. – Моля те, остани да хапнеш – покани я Мейвис. – Ще си поговорим.
– Разбира се – отвърна Саманта, защото нямаше какво друго да каже.
Когато тя се измъкна от прегръдката и побърза да се отдалечи от шатрата, Мейвис отново нададе вой.
Вечерята представляваше “баптистко сборище”, както го определи Мати, и се проведе в залата за приятели. Дългите маси бяха отрупани с ястия и десерти, а тълпата сякаш набъбна още повече. Оформиха се две опашки. Саманта нямаше апетит и не можеше да повярва, че още е тук. Наблюдаваше как хората се нахвърлят върху храната и си помисли, че не би било лошо повечето да пропуснат едно-две яденета.
Мати донесе студен чай в пластмасови чаши и двете започнаха да кроят как да се измъкнат незабелязано.
Мейвис обаче ги беше видяла и те бяха обещали да останат.
Семейството стоя на гроба, докато не спуснаха ковчега в земята. Беше тъмно и хората отдавна вече ядяха, когато Мейвис и децата влязоха в залата. Настаниха ги на специална маса в ъгъла и им занесоха чинии с храна. Мейвис забеляза Саманта и Мати, махна им и настоя да седнат при семейството.
Тихо свиреше пиано и вечерята се проточи. Когато започнаха да се разотиват, хората спираха да разменят последни думи с Мейвис, която не беше докоснала храната си. Все още се разплакваше понякога, но се усмихваше и дори се засмя, когато някой разказа смешна случка с Бъди.
Саманта ровеше в парче червена торта и се мъчеше да хапне нещо, за да не изглежда неучтива, когато Кийли, тринайсетгодишната дъщеря на Бъди, се настани на съседния стол. Имаше къса кестенява коса и многобройни лунички, а очичките ѝ бяха зачервени и подути от изпитанието. Успя да се усмихне някак – щърба усмивка, по-скоро като на десетгодишно момиченце.
– Татко много те харесваше – каза тя.
Саманта се поколеба за секунда и отговори:
– Той беше много добър човек.
– Ще ме хванеш ли за ръка? – попита Кийли и се пресегна.
Саманта пое ръката ѝ и се усмихна. Всички на масата или разговаряха, или се хранеха. Кийли продължи:
– Татко твърдеше, че вие сте единствената адвокатка, която има смелостта да се бори за миньорите.
Смутена, Саманта едва успя да измърмори:
– Много мило от негова страна, но има и други добри адвокати.
– Да, госпожо, но татко харесваше вас най-много. Каза, че се надява да не се върнете в Ню Йорк и че ако ви е познавал преди десет години, нямало да затъне в такава каша.
– И това е много мило от негова страна.
– Нали ще останете да ни помогнете, мис Сам? Момичето стискаше ръката на Саманта още по-силно, сякаш искаше физически да запази близостта ѝ, за да се почувства защитено.
– Ще остана колкото мога.
– Трябва да ни помогнете, мис Сам. Вие сте единственият адвокат, който може да ни помогне. Поне така казваше татко.
39
Проливен дъжд се изля по средата на седмицата и реките и потоците в окръг Къри и Йелоу Крийк покачиха нивото си достагъчно, за да може да се кара каяк. Времето беше топло за средата на януари и през по-голямата част от следобеда Саманта и Джеф се гонеха нагоре-надолу по течението, заобикаляха скалите, плаваха в спокойни води и се стараеха да не им се случи някой инцидент. Накладоха си огън на един пясъчен насип и си изпекоха хотдог за късен обяд. Към четири Джеф прецени, че е време да се връщат в хижата, която беше на около осемстотин метра нагоре по течението. Когато пристигнаха, бяха изтощени. Без да губи нито минута, Джеф грабна трите раници и една пушка.
– Дай ми трийсет минути – каза той и изчезна към планината Грей.
Саманта сложи една цепеница в огъня и реши да го изчака на верандата. Изнесе навън едно одеяло, зави се с него и се опита да почете. Видя как две сърни нагазват на плиткото в реката, за да пият вода. После се шмугнаха обратно в гората.