Забрави за пистолета и изтича на верандата. След няколко секунди отекна трети изстрел и глух вик. При тези обстоятелства тя имаше достатъчно основания да предположи, че викът е на прострелян човек, не че имаше голям опит в подобни ситуации. А след още няколко секунди вече беше убедена, че раненият е Джеф. Че е попаднал в засада, че са го нападнали нови врагове или нещо подобно.
Тръгна покрай потока и пътеката, по която го беше видяла да се отдалечава. Спря за секунда и си помисли за пистолета, но после продължи да върви. Не си струваше да загине заради документите, не и когато животът ѝ беше заложен на карта. Ако лошите я спипат, надали ще я убият. Не и ако е невъоръжена. Но ако се втурне в гората, стреляйки, надали ще оцелее и три секунди. Пък и каква полза от нея в една престрелка?
Не, Саманта, пистолетите не са стихията ти. Остави глока в хижата. Зарежи го при проклетите документи и нека негодниците вземат всичко. Постарай се да оцелееш и не след дълго ще се върнеш в Ню Йорк, където ти е мястото.
Беше в края на гората и се взираше в мрака. Застина неподвижно и се ослуша – нищо. Тихо го повика:
– Джеф? Джеф? Добре ли си?
Джеф не отговори. Саманта бавно пристъпи напред. След петнайсетина метра отново го повика. Навлезе доста навътре в гората и вече не виждаше пролука зад гърба си.
Нелепо хрумване беше да се опитва да открие Джеф или когото и да било в гората точно в този момент. Не изпълни нареждането му. Трябваше да остане в заключената хижа и да пази документите. Обърна се и побърза да се върне. Нещо изпука силно зад гърба ѝ и тя възкликна уплашено. Погледна назад, не видя нищо и продължи да крачи още по-бързо. Когато излезе от гората, небето просветля малко и Саманта различи силуета на хижата на около стотина метра пред себе си. Хукна по брега на реката и се втурна към верандата. Седна на предните стълби, успокои дишането си, впери поглед в пътеката и се помоли за чудо.
Влезе вътре, заключи вратата, запали една лампа и едва не припадна.
Хладилните чанти ги нямаше, глока също.
На верандата се чу шум, тежки стъпки, някой остави чанти, после се закашля. Той се опита да отвори вратата, разтърси я, после се провикна:
– Саманта, отвори, аз съм.
Тя се беше увила в старо одеяло и се беше сгушила в единия ъгъл, въоръжена само с ръжена от камината и готова да го използва при нужда. Да се сражава докрай. Той намери ключа си и влетя вътре.
– Какво става, по дяволите? – попита той. Саманта остави оръжието си и се разплака. Той се спусна към нея. – Какво се случи?
Тя му разказа. Джеф запази хладнокръвие.
– Да се махаме от тук. Веднага! – Той заля огъня с вода, угаси лампата и заключи вратата. – Вземи тази – посочи ѝ едната раница. Метна другата на гръб, третата през рамо и вдигна пушката в готовност. Плувнал в пот, изръмжа възбудено: – След мен!
Като че ли тя би направила нещо друго.
Запътиха се към джипа, който, подобно на всичко останало, се беше изгубил в мрака. Последния път, когато Саманта бе проверила на телефона си колко е часът, беше 7:05.
Пътеката беше права и след броени минути двамата се озоваха на просеката. Джеф натисна едно копче и фаровете на джипа светнаха. Той отвори рязко багажника и докато пъхаха вътре раниците, Саманта видя двете хладилни чанти. Тя ахна:
– Какво…?
– Качвай се, после щети обясня. – Той угаси фаровете и потегли бавно. – Основна тактическа маневра. Добрите изпълняват важна мисия. Знаят, че лошите ги следят и ги наблюдават. Лошите обаче не знаят, че добрите имат подкрепление, което следи лошите, нещо като осигуровка.
– Още неща, на които не са ни учили, докато следвахме право – промърмори Саманта.
Пред тях два пъти просветна жълта светлина и Джеф спря джипа.
– Ето го нашето подкрепление.
Вик Канзаро отвори рязко задната врата и се шмугна вътре. Никакви поздрави, нищо, само:
– Чудесен ход, Сам, защо излезе от хижата?
– Престани – скастри го Джеф през рамо. – Видя ли нещо?
– Не. Да тръгваме.
Джеф включи фаровете. Отново потеглиха и този път се движеха доста по-бързо. Страхът отслабваше, постепенно започваха да си отдъхват. Смятаха, че всеки километър ги отвежда все по-надалече. Пет минути изминаха в мълчание. Вик пишеше есемеси, оставил пушката в скута си.
Накрая Джеф попита спокойно:
– Защо излезе от хижата?
– Защото чух изстрели и ми си стори, че някой извика. Помислих, че си ранен, паникьосах се и хукнах по пътеката.
– Какви бяха тези изстрели, мамка му? – изрева Вик от задната седалка.
Джеф се засмя, видимо развеселен.