– Тичах в гората, беше тъмно като в рог и изведнъж се натъкнах на черна мечка. Грамадна. По това време на годината са в зимен сън, така че мозъкът им на практика не работи. Тая приятелка не беше много бърза, но беше доста раздразнена. Въобразява си, че гората е нейна, затова натрапниците я оскърбяват. Разменихме си няколко думи, тя не помръдна, затова не ми оставаше друго, освен да я застрелям.
– Застрелял си мечка?
– Да, Саманта, стрелях и по човек, но подозирам, че той ще се оправи.
– Не те ли е страх от полицията?
Вик се засмя, открехна прозореца и запали цигара.
– Тук не се пуши – скастри го Джеф.
– Добре, добре.
Джеф погледна към Саманта.
– Не, скъпа, не се страхувам от полицията, нито от шерифа, нито от когото и да било, не и когато съм прострелял въоръжен негодник, който ме преследва на собствената ми земя. Тук сме в Апалачите. Нито едно ченге няма да разследва, нито един прокурор няма да отправи обвинения, защото нито един съдебен състав не би издал присъда.
– Какво ще стане с онзи човек?
– Малко ще го боли кракът. Той извади късмет. Куршумът можеше да го уцели между очите.
– Какъв снайперист само!
– Ще отиде в спешното с измислена история – обади се Вик. – Всичко ли взе?
– Всяко листче. Всеки документ, който мъртвият ми брат толкова сръчно отмъкна.
– Донован щеше да се гордее с нас – отбеляза Вик.
В градчето Биг Стоун Гап завиха към един “Тако Бел” и зачакаха на алеята за обслужване на коли. Джеф поръча храна и напитки и докато плащаше, Вик слезе.
– Тръгваме към Бристол.
Джеф кимна, като че ли го беше очаквал. Вик отвори вратата на своя пикап, познат на Саманта от излета ѝ в долината Хамър заедно с Донован.
– Добре, сега какво ще правим? – попита тя.
– Той ще ни следва до Бристол, ще ни пази гърба. При него са документите, които взехме миналата събота, последната партида.
– Нали приятелката на Вик била бременна и той не искал да участва?
– Вярно е, тя е бременна. Двамата се ожениха преди седмица. Искаш ли такос?
– Искам мартини.
– Надали ще намериш хубаво мартини в околността.
– Какво има в Бристол, ако смея да попитам?
– Летище. Ако ти кажа нещо повече, ще се наложи да те убия.
– Така и така си се разбеснял, давай.
Доловиха уханието на храната и изведнъж осъзнаха колко са гладни.
На летище “Трай-Ситис”, близо до Бристол в Тенеси, имаше само пет паркирани самолета. Четири малки: две чесни и два пайпъра, които изглеждаха дребосъчета до петия – лъскав, реактивен, с включено осветление и спусната в очакване стълбичка. Саманта, Джеф и Вик му се възхищаваха от разстояние, докато чакаха инструкции. Няколко минути по-късно трима едри мъже с черни костюми ги посрещнаха пред терминала. Документите – двете хладилни чанти, три раници и два кашона – бяха предадени и незабавно качени горе.
Един от мъжете каза на Джеф:
– Господин Ландън би искал да ви види.
Вик сви рамене.
– Защо не? Я да разгледаме тази играчка.
– Летял съм с него – каза Джеф. – Малко по-хубаво е, отколкото със “Скайхок”.
– Голям баровец си ти! – изръмжа Вик.
Поведоха ги към рампата и към стълбичката. Джарет Ландън ги очакваше горе с широка усмивка и питие в ръка. Махна им и ги приветства с “добре дошли” във втория му дом. Саманта имаше приятелка в “Джорджтаун”, чието семейство притежаваше подобен самолет, така че не за пръв път се качваше в такова чудо. Широките седалки бяха тапицирани с плътна и хубава кожа. Всичко беше с позлатени кантове. Настаниха се около една маса, стюардесата прие поръчките им. Просто ме закарайте в Париж, искаше да помоли Саманта, и елате да ме вземете след месец.
Стана ясно, че Вик и Ландън се познават добре. Докато Джеф разказваше подробности около бягството си от планината Грей, им поднесоха питиетата.
– Искате ли нещо за вечеря? – попита Ландън, обръщайки се към Саманта.
– О, не, Джеф ме почерпи в “Тако Бел”. Преядох.
Мартинито ѝ беше безупречно. Джеф и Вик пиеха уиски с много лед. Ландън обясни, че документите излитат право за Синсинати, където в неделя ще им бъдат направени копия. В понеделник оригиналите ще бъдат върнати в Чарлстън и предадени на шерифската служба. Съдията се беше съгласил да ги прибере под ключ, докато ги прегледа. “Крол Майнинг” не бяха осведомени за тази уговорка и нямаха представа какво се случва. ФБР изцяло се беше оттеглило, поне за момента.
– Трябва ли да благодарим на приятелите си във Вашингтон за това, Саманта? – попита Ландън.
– Вероятно, не съм сигурна – отвърна тя с усмивка.
Той отпи, раздрънка кубчетата лед в чашата си и попита: