– Ay! Страхотно предложение. Приятно е да те искат. Явно ще си заминеш по-рано, отколкото очаквах.
Усмивката ѝ беше изчезнала.
– Не съм готова да се върна, Мати. Звучи щедро, но работата е скучна – часове наред четеш, редактираш и коригираш документи. Колкото и да се стараят, не могат да разкрасят нещата и да ги представят дори като донякъде интересни. Просто не съм готова за това и едва ли ще бъда. Бих искала да остана още известно време.
Мати отново се усмихна – самодоволна усмивка, която издаваше огромно удовлетворение.
– Сигурна съм, че имаш нещо предвид.
– Е, доскоро бях стажантка доброволка. Сега валят предложения за работа, но нито едно не ме привлича. Няма да се върна в Ню Йорк, поне още не. Няма и да работя за Джарет Ландън. Твърде много прилича на баща ми. Имам едно наум по отношение на големите адвокати, които кръстосват страната с частните си самолети. Не искам кантората на Донован, обременена е с твърде много неща. Сградата е на Джеф, затова предвкусвам сериозни проблеми, ако той ми плаща, след като го познавам толкова интимно и толкова добре. Ще влезе в ролята на шеф и ще ми създава напрежение още от първия ден. Той е опасен и безразсъден, а аз искам да го отблъсна, не да се сближавам с него. От време на време се забавляваме, но това е всичко, нищо сериозно. Пък и той каза, че ще замине.
– Значи ще останеш тук.
– Ако е възможно.
– За колко време?
– Искам да направя три неща. Най-важният клиент са семейство Райзър. Усещам, че те се нуждаят от мен, затова не мога просто да си вдигна чукалата и да изчезна. В момента те са уязвими и по някаква причина смятат, че мога да им помогна. Ще направя каквото е по силите ми. Допада ми мисълта да се заема с обжалването на делото “Тейт”, от началото до края. Лайза Тейт се нуждае от нас. Горката жена живее на социални помощи за храна и още е в траур. Искам да спечеля обжалването и да ѝ осигуря парите, които заслужава. Освен това мисля, че четирийсет процента е твърде висок хонорар за Донован. Той може и да е спечелил делото, но вече го няма. Лайза е изгубила синовете си, Донован не е. При тези факти според мен много адвокати биха спечелили. Но това можем да го обсъдим по-късно.
– И на мен ми хрумна същото.
– Във втори курс в университета разиграхме едно обжалване. Подготвихме се и пледирахме пред състав от трима съдии, всъщност наши преподаватели. Бяха известни с това, че въртят студентите на шиш. Излагането на аргументите в зала беше голяма работа – сака и вратовръзки, рокли и високи обувки, нали се сещаш?
Мати кимна и се усмихна.
– И ние правехме същото.
– Явно всички студенти по право минават през това. Бях толкова напрегната, че не можах да мигна предишната нощ. Моят колега ми даде ксанакс два часа преди обсъждането, но не помогна. Бях толкова скована, че едва успях да изрека една дума, и се случи нещо странно. Един от съдиите се заяде на дребно и аз направо откачих. Скарах се с него. Започнах да цитирам дело след дело, за да защитя позицията ни, и наистина го сразих. Забравих за страха – единствената ми мисъл беше да докажа правотата си. Десетте ми минути изтекоха и когато си седнах, всички ме зяпаха. Моят колега се приведе и ми прошепна: “Блестящо!”. Както и да е, това е най-хубавият ми момент от следването и никога няма да го забравя. С което искам да кажа, че много бих искала да придвижа делото “Тейт” чак до Върховния съд на Вирджиния, да представя устно аргументацията, да унижа адвокатите на “Стрейхорн Коул” и да спечеля. За Лайза Тейт.
– Давай, момиче. Твое е.
– Значи това са осемнайсет месеца, нали така?
– Нещо такова. Каза, че искаш да направиш три неща.
– Третото е просто да довърша делата, които имам, да поема няколко нови и да се постарая да помагам на клиентите ни. А междувременно искам да прекарвам повече време в съдебната зала.
– Носиш го в себе си, Саманта. Съвсем очевидно е.
– Благодаря ти, Мати, много си мила. Не бих искала да ме подритват хора като Трент Филър. Искам уважение и единственият начин да го получа е да си го спечеля. Искам, вляза ли в съдебната зала, всички момчета да изпънат гръб и да ме гледат – мен, не задника ми.
– Боже, боже, виж докъде сме стигнали само!
– Да, така е. А сега относно парите. Ако ще прекарам тук следващите две години, имам нужда от някаква заплата. Немного, но нещо, с което да мога да живея.
– И за това си мислех. Не можем да се съревноваваме е твоя бивш колега в Ню Йорк, но можем да ти предложим нещо прилично за провинциална Вирджиния. С Анет получаваме четирийсет хиляди годишно, така че това е таванът. Службата може да ти плаща двайсет хиляди. А понеже ще се занимаваш е обжалването на делото “Тейт”, можем да ти отпуснем още двайсет от наследството на Донован. Какво ще кажеш?