– Не мога да повярвам.
– Съжалявам, госпожо. Излезте от колата. Ще ви позволя да седнете при мен на предната седалка. – Беше вдигнал ръце на хълбоците си, а дясната беше опасно близо до кобура му.
– Ама вие сериозно ли? – попита Саманта.
– И още как.
– Може ли да се обадя по телефона?
– Няма начин. Може би от ареста. Пък и тук няма сигнал.
– Значи ме задържате и ме карате в ареста?
– Започвате да загрявате. Не се съмнявам, че тук, във Вирджиния, нещата са различни. Да тръгваме.
– Ами колата ми?
– Ще я изтеглят на буксир. Ще ви струва още четирийсет долара. Да вървим.
Саманта не беше в състояние да разсъждава ясно, но всички останали варианти май щяха да приключат с още стрелба. Тя бавно взе чантата си и излезе от колата. С ниски обувки беше висока метър и седемдесет, поне с пет сантиметра повече от Роуми. Запъти се към колата му, чиято синя лампа продължаваше да свети. Погледна към вратата на шофьора, но там нямаше нищо. Мъжът се досети какво си мисли Саманта и каза:
– Колата е необозначена. Затова не ме забелязахте. Качете се на предната седалка. Няма да ви слагам белезници.
– Благодаря – успя да прошепне Саманта.
Беше някакъв тъмносин форд и смътно приличаше на патрулна кола, изпратена в пенсия десетилетие по-рано. Предната седалка беше цяла, като скамейка, изкуствената кожа беше напукана и отдолу се виждаше дунапренът.
На таблото имаше две радиостанции. Роуми взе микрофона и в почти неразбираема скоропоговорка избъбра нещо от сорта на:
– Десети екип, тръгвам към Брейди с нарушител. Пристигам след пет минути. Съобщете на съдията. Изпратете аварийна кола до Таке Бридж. Някакво странно японско возило.
Не прозвуча отговор, като че ли никой не слушаше. Саманта се запита дали радиото изобщо работи. Помежду им лежеше полицейски скенер за радиочестоти, който също като радиото не издаваше нито звук. Роуми натисна едно копче и изключи фаровете си.
– Искате ли да чуете сирената? – ухили се той като момче, което се хвали с играчките си.
Тя поклати глава.
А си мислеше, че е ударила дъното вчера, след десетте отказа. Или предишния ден, когато я бяха уволнили и извели от сградата. Сега беше на път за ареста в някаква затънтена дупка. Гърлото ѝ пулсираше, с мъка успяваше да преглътне.
Седалките бяха без колани. Роуми натисна газта, след секунди полетяха по средата на шосето и старият форд целият се раздрънча. След два-три километра той заяви:
– Наистина много съжалявам за всичко. Просто си върша работата.
– Вие какво точно сте – полицай, заместник-шериф, нещо такова ли?
– Пътен полицай. Занимавам се предимно с такива нарушения.
Саманта кимна, сякаш това изясняваше всичко. Непознатият шофираше, сложил небрежно лявата си ръка на волана, който се тресеше целият. На един прав участък ускори още повече и турбуленцията нарасна. Саманта погледна към скоростомера, който се оказа развален. Роуми отново изръмжа нещо в микрофона си досущ като слаб актьор и отново никой не отговори. Влязоха в остър завой прекалено бързо, но когато колата поднесе, той преспокойно завъртя волана в същата посока и натисна спирачка.
Свършено е с мен, помисли си Саманта. Или ще умра в ръцете на побъркан убиец, или ще загина в пожара след катастрофата. Коремът ѝ се сви, имаше чувството, че ще припадне. Вкопчи се в чантата си, затвори очи и започна да се моли.
В покрайнините на Брейди най-сетне успя да нормализира дишането си. Ако този нещастник смяташе да я изнасили или да я убие и после да захвърли тялото ѝ от някой връх, нямаше да влезе в града. Минаха покрай магазини с покрити с чакъл паркинги и редици малки къщи, всичките бели. Когато Саманта вдигна поглед, видя над върховете на дърветата да се извисяват камбанарии. Преди да стигнат до главната улица, Роуми рязко зави и влезе в необозначения паркинг на ареста на окръг Ноланд.
– Последвайте ме – нареди той.
И за част от секундата Саманта изпита облекчение, че отива в ареста.
Докато вървеше след него към входа, се озърна, за да се увери, че никой не гледа. И от кого точно се притесняваше? Вътре спряха в прашна и тясна чакалня. Отляво имаше врата с надпис “Арест”. Роуми ѝ посочи надясно и каза:
– Седнете там, докато подготвя документите. И без щуротии, нали?
Нямаше никой освен тях.
– Къде ще отида? – попита тя. – Нямам кола.
– Просто седнете и мълчете.
Саманта седна на пластмасовия стол, а той се скри зад вратата. Стените се оказаха доста тънки, защото го чу да казва:
– Доведох някакво момиче от Ню Йорк. Хванах я в Дън Спринт да кара с повече от осемдесет. Можеш ли да повярваш?