– Стига, Роуми, пак ли? – рязко отговори мъжки глас.
– Аха. Пипнах я.
– Престани с тези глупости, Роуми.
– Не започвай пак, Дъг.
Разнесоха се тежки стъпки, гласовете зазвучаха по-приглушено и изчезнаха. После дълбоко от вътрешността на ареста се разнесоха силни викове. Саманта не разбираше какво говорят, но ѝ стана ясно, че поне двама мъже спорят с Роуми. Гласовете утихнаха, минутите се нижеха. Пълен мъж със синя униформа се показа на вратата на ареста и каза:
– Здравейте. Вие ли сте госпожица Коуфър?
– Да, аз съм – отвърна тя и огледа празната стая.
Той ѝ върна шофьорската книжка с думите:
– Почакайте само минутка, моля.
– Разбира се. – Какво друго да каже!
Отзад пак се чуха гласове, после заглъхнаха и накрая съвсем секнаха. Саманта изпрати есемес на майка си, на баща си и на Блайд. Ако никога не откриеха тялото ѝ, поне щяха да знаят някои подробности.
Вратата отново се отвори и в стаята влезе млад мъж. Беше облечен с избелели джинси, туристически обувки и модерно спортно сако. Без вратовръзка. Усмихна ѝ се непринудено.
– Вие ли сте Саманта Коуфър?
– Да.
Той придърпа пластмасов стол, седна така, че коленете им почти се допираха, и се представи:
– Аз съм Донован Грей, вашият адвокат. Току-що отхвърлих всички обвинения. Предлагам ви да се махаме от тук колкото се може по-бързо.
Докато говореше, ѝ подаде визитката си. Саманта я погледна – изглеждаше съвсем наред. Кантората му се намираше на главната улица на Брейди.
– Добре, а къде отиваме? – попита тя предпазливо.
– Да вземем колата ви.
– Ами онзи полицай?
– Ще ви обясня по пътя.
Двамата излязоха от ареста с бърза крачка и се качиха в джип чероки последен модел. Когато той запали двигателя, от уредбата гръмна Брус Спрингстийн и мъжът побърза да я изключи. Саманта предположи, че е между трийсет и пет и четирийсет. Имаше разрошена тъмна коса, най-малко тридневна брада и тъжни очи. Докато излизаха на заден, тя помоли:
– Чакайте, трябва да изпратя есемеси на няколко човека.
– Разбира се. Ще имате приличен сигнал още няколко километра.
Саманта съобщи на майка си, на баща си и на Блайд, че вече не е в затвора и че положението, изглежда, се оправя, доколко е възможно при тези условия. Да не бързат да се тревожат. Увери ги, че засега се чувства в безопасност и че по-късно ще им звънне да им обясни.
Когато градът остана зад гърба им, той заговори:
– Всъщност Роуми не е полицай, никакъв не е, няма правомощия. Първото, което трябва да разберете за него, е, че той изобщо не е в час. Хлопа му дъската. Може би не само една дъска. Открай време мечтае да бъде шериф, затова понякога ходи да патрулира, все край Дън Спринг. Ако минавате оттам, значи не сте от щата и Роуми ще ви забележи. Ако номерата на колата ви са, да кажем, от Тенеси или от Северна Каролина, Роуми няма да ви закача. Ако обаче сте от север, Роуми изпада в превъзбуда и прави това, което е направил с вас. Искрено вярва, че постъпва правилно, като спира хора, които карат бързо, особено ако са от Ню Йорк или от Върмонт.
– Защо някой не го обуздае?
– О, опитваме се. Всички му крещят, но няма как да го наблюдаваме денонощно. Много е потаен и познава пътищата по-добре от всеки друг. Обикновено просто спира шофьора, някой нещастник от Ню Джързи, побърква го от страх и го пуска да си ходи. И никой не узнава. От време на време обаче води в ареста някой и настоява да го тикнем зад решетките.
– Не мога да повярвам.
– Никога не е наранявал никого, но…
– Стреля по друг шофьор. Още ми бучат ушите.
– Добре, вижте, той е луд, като много други хора тук.
– Ами тогава го затворете. Законът се е произнесъл за случаите на неправомерен арест и отвличане.
– Той е братовчед на шерифа.
Саманта пое дълбоко въздух и поклати глава.
– Истина е. Братовчед му е шериф тук от много време. Роуми страшно му завижда, всъщност веднъж дори се кандидатира като негов конкурент. Събра десет гласа от целия окръг и сериозно се разстрои. Спираше янките къде ли не, докато не го изпратиха в клиника за няколко месеца.
– Ами изпратете го пак.
– Не е толкова просто. Имате късмет, че не ви е завел в своя арест.
– В своя арест ли?
Донован се усмихваше, забавляваше се с разказа си.
– О, да. Преди около пет години братът на Роуми намерил последен модел седан с номера от Охайо, паркиран зад плевнята на семейната им ферма. Огледал се, чул шум и намерил някакъв нещастник, затворен в конюшнята. Оказало се, че Роуми поставил в конюшнята телена мрежа и бодлива тел, а горкият човек бил там от три дни. Имал предостатъчно храна и бил настанен доста удобно. Твърдеше, че Роуми го наглеждал по няколко пъти на ден и се държал страшно мило.