Саманта не беше сигурна как точно печели парите си баща ѝ. Реши да посети най-напред него. Майка ѝ работеше до късно и се прибираше по тъмно. Саманта влезе в апартамента ѝ със собствен ключ, остави куфара си и със същото такси прекоси реката към Стария град в Александрия. Баща ѝ я очакваше с прегръдка, усмивка и цялото свободно време на света. Беше се преместил в много по-хубава сграда и беше прекръстил фирмата си на “Коуфър Груп”.
– Звучи като банда лобисти – отбеляза Саманта и огледа добре обзаведената му приемна.
– А, не, не припарваме до онзи цирк – увери я Маршал и посочи най-общо към Вашингтон, все едно бе някакво гето.
Крачеха по коридора покрай отворените врати на малки кабинети.
С какво точно се занимаваш, татко? Все пак Саманта реши още да не задава въпроса. Той я въведе в просторен ъглов кабинет с далечна гледка към река Потомак, доста сходен на кабинета на Анди Грабман от нейния предишен живот. Настаниха се на кожени кресла край ниска масичка, а секретарката отиде да им донесе кафе.
– Как си? – попита Маршал искрено и сложи ръка на коляното ѝ, все едно бе паднала по стълбите.
– Добре съм – отвърна Саманта и тутакси усети как гърлото ѝ се свива. Стегни се! Преглътна измъчено и продължи: – Просто стана много внезапно. Само преди месец всичко си беше добре, съвсем наред, нямах никакви проблеми. Работех много, но такъв е животът на пълни обороти. После започнахме да дочуваме слухове, далечен тътен, че нещо не е наред. А сега ми изглежда толкова неочаквано.
– Да, така е. Този срив е като бомбена експлозия.
Секретарката внесе подноса с кафето и затвори вратата.
– Четеш ли Тротман? – попита баща ѝ.
– Кого?
– Той води седмичен бюлетин за пазарите и политиката. От известно време е тук, във Вашингтон, и много го бива. Преди шест месеца предрече криза в играта с високорискови ипотеки, твърдеше, че се мъти от години и така нататък, че ще има срив и сериозна рецесия. Посъветва всички да се оттеглят от пазарите, от всички пазари.
– Ти направи ли го?
– Всъщност нямах нищо на пазара. А дори да имах, не съм сигурен, че щях да послушам съвета му. Преди шест месеца всичко беше направо мечта, а цените на недвижимите имоти като че ли никога нямаше да паднат. Кредитите бяха с неприлично ниски лихви и всички вземаха огромни заеми. Без никакви ограничения.
– И какво казва Тротман сега?
– Ами, когато не злорадства, дава акъл на правителството. Предрича голяма рецесия в световен мащаб, но не като през двайсет и девета година. Според него пазарите ще се сринат наполовина, безработицата ще се повиши, демократите ще спечелят през ноември, няколко големи банки ще фалират, страхът и несигурността ще бъдат огромни, но светът някак ще успее да оцелее. Какво се говори на Уолстрийт? Ти си вътре в нещата. Или поне беше.
Маршал носеше черни мокасини с пискюли, каквито предпочиташе открай време. Тъмният му костюм вероятно беше шит по поръчка досущ като в бляскавите му дни. От камгарна вълна, много скъп. Копринена вратовръзка с безупречен възел. Копчета за ръкавели. При първото посещение на Саманта в затвора баща ѝ беше облечен с обичайната си униформа – риза в цвят каки и тъмнозелен дочен гащеризон – и изхленчи колко му липсва гардеробът му. Маршал Коуфър беше ценител на хубавите дрехи и сега, вече на свобода, явно харчеше значителни суми за облеклото си.
– Само паника – отговори Саманта. – Две самоубийства вчера според “Таймс”.
– Обядвала ли си?
– Хапнах сандвич във влака.
– Хайде да вечеряме само двамата.
– Обещах да вечерям с мама, но утре за обяд съм свободна.
– Решено. Как е Карън? – попита баща ѝ.
Той твърдеше, че с майка ѝ си бъбрят по телефона поне веднъж месечно. Според майка ѝ обаче разговорите се провеждаха приблизително веднъж годишно. Маршал искаше да си останат приятели, но на Карън ѝ тежаха твърде много неща. Саманта нито веднъж не се намеси да ги сдобрява.