Степанов нарежда да му доведат пленника. Антонов прекрачва прага и се спира. Светлината от запаления близо до вратата фенер пада върху костеливото му, волево, вдъхновено лице.
Степанов заповядва на съпровождащия го войник да излезе и да чака отвън. Сетне се приближава плътно до Антонов — той е почти една глава по-нисък от него — и казва:
— Сашка, ти ли си?
Цяла година са били оковани заедно в Шлиселбургския затвор и нито веднъж не се скарали.
Степанов прегръща вързания пленник, двамата се целуват.
Дълго мисли Степанов и мълчешком се разхожда из вагона, а Антонов гледа стария си другар и се усмихва тъжно. Степанов му казва за заповедта — впрочем за пленника това не е нещо ново.
— Не мога и няма да те разстрелям — казва му Степанов, когато сякаш намира изход. — Ще измисля начин да те освободя. Но и ти трябва да ми дадеш дума, че ще изчезнеш, ще прекратиш борбата си срещу съветската власт — и без друго твоето движение е обречено на гибел. Дай ми дума, дай ми честната си дума.
И Антонов, на когото му става по-леко — той добре е разбирал нравствените мъки на другаря си но каторга, — обещава. Отвеждат го.
Трибуналът е насрочен за следващия ден, а през нощта Антонов изчезва. Трибуналът, който трябвало още веднъж да осъди Антонов, съди вместо него началника на караула, който бил разположил лошо постовете и по този начин дал възможност на един толкова важен престъпник да избяга. Членове на трибунала са самият Степанов и брат му. Началникът на караула е обвинен и осъден на една година затвор условно — за неправилно разполагане на постовете.
Как се е случило Степанов да не знае, че Антонов е бивш политкаторжник? През малкото време, което Степанов прекарва на тамбовския фронт, не успява да се запознае със съдържанието на най-важната листовка на Антонов. В нея пише: „Аз съм стар народоволец, прекарал съм много години в царската каторга, не като вашите вождове Ленин и Троцки, които бяха само интернирани. Държали са ме окован във вериги…“ — и така нататък. С тази листовка Степанов се запознава много по-късно.
Тогава на Степанов му изглеждало, че всичко е свършило и че съвестта му е чиста — и пред Антонов, чийто живот той спасява, и пред Съветската власт, понеже Антонов щял да изчезне и с „антоновщината“ щяло да се приключи.
Но става другояче. Антонов не смята да държи на дадената дума. Той се появява отново, вдъхновявайки „зелените“ си войски, и битките пламват с нова сила.
— Тогава побелях — каза ми Степанов. — Точно тогава.
Скоро след това общото командване бива поето от Тухачевски, енергичните му действия по ликвидиране на „антоновщината“ се увенчават с пълен успех — с оръдеен огън са пометени най-зловредните села. „Антоновщината“ отива към своя край. Самият Антонов лежи в лазарета болен от петнист тиф и когато червеноармейските конници обкръжават лазарета, брат му го застрелва както е на болничното си легло, след което се самоубива и той. Така умира Александър Антонов.
Гражданската война свършва, Степанов е демобилизиран и започва работа при Орджоникидзе, който тогава е народен комисар на работническо-селската инспекция. Като партиен член от 1917 година Степанов става началник на канцеларията на НК на РКИ.
Това става през 1924 година. Той работи там година, две, а към края на третата започва да забелязва, че май го следят — някой преглежда книжата му, кореспонденцията.
Степанов прекарва много безсънни нощи. Припомня си живота крачка по крачка, ден по ден — всичко е от светло по-светло освен онази антоновска история. Но нали Антонов е мъртъв. С брат си Степанов никога нищо не бил споделял.
Скоро след това го извикват на Лубянка3 и следователят с висок чекистки ранг го запитва спокойно: дали не е е случвало Степанов като командир от Червената армия във военна обстановка да е пускал на свобода пленения Александър Антонов?
И Степанов казва истината. Тогава се разкриват всички тайни.
Оказва се, че през онази тамбовска лятна нощ Антонов не бил избягал сам. Бил пленен заедно с един от офицерите си. Онзи след смъртта на Антонов избягал в Далечния изток, минал границата, отишъл при атаман Семьонов и на няколко пъти се връщал като диверсант, заловили го на Лубянка и той „тръгнал да си признава“. Пишейки в единичната килия подробната си изповед, той споменал, че през еди-коя си година бил пленен заедно с Антонов и още същата нощ избягал. Антонов не му бил казал нищо, но той като военен специалист, като царски офицер предполагал, че тук имало предателство от страна на червеното командване. Тези няколко реда от летописа на бурния му, безпорядъчен живот били отделени за проверка. Намерили протокола на трибунала, където пишело, че началникът на караула Грешньов бил осъден на една година условно за неправилно разполагане на постовете.