Тъкмо се канеше да го прочете отново, когато мъжът отляво — красив тъмноок член на групата „Охайо–40“, който се беше представил простичко като служител в Държавния департамент, вдигна ръка.
— Няма ли да похапнем, сър? — попита той.
— А, да! — Кендрик се протегна. — Честно казано, в досието няма почти нищо, което да ми е от полза.
— Така си и знаех — каза гладко избръснатият младеж. Евън го погледна изучаващо.
— Дано не ви засегна, но знам, че операцията е свръхсекретна и ми се струвате прекалено млад за нея. Имате ли двайсет години?
— Скоро ще ги навърша — отговори сътрудникът. — Но минавам за добър специалист.
— В какво?
— Извинете, сър, но не мога да ви кажа — рече младокът. — А сега дали да не похапнем? Полетът е дълъг.
— А нещо за пиене?
— Имаме специално снабдяване за цивилните. — Младежът с тъмна коса и вежди се усмихна и махна на стюарда от военновъздушните сили, ефрейтор, седнал до телефонната връзка с гръб към пилотската кабина. Той стана и се приближи. — Чаша бяло вино и едно канадско уиски с лед, ако обичате.
— Канадско ли…
— Нали това пиете?
— Не си пилеете времето. Добре сте ме проучили.
— Такава ни е работата. — Младежът кимна на ефрейтора, който се отдалечи. — Храната май е готвена предварително и не е вкусна — продължи младежът от „Охайо“. — Нали орязаха бюджета на Пентагона, пък и лобито на производителите на месо не дреме, филе миньон с аспержи по холандски и варени картофи.
— На това ли му викате орязан бюджет!
— Да, не забравяйте и лобито — добави усмихнат съседът на Евън. — Има и десерт, казва се „Аляска“.
— Какво?
— Не можем да пренебрегваме и ония приятелчета, производителите на мляко. — Стюардът донесе питиетата и се върна при телефонния апарат, върху който святкаше бяла лампичка, а сътрудникът от Държавния департамент вдигна чашата. — За ваше здраве!
— И за ваше. Имате ли име?
— Изберете си някое.
— Нещо кратко. Имате ли нещо против Джо?
— Нека бъде Джо. Приятно ми е, сър.
— Понеже очевидно знаете кой съм, имате предимство. Можете да се обръщате към мен на малко име.
— Не и по време на полета.
— Кой съм аз тогава?
— Записан сте като криптолога Акселрод, който отива в американското посолство в Джида, Саудитска Арабия. Но името няма особено значение. То е по-скоро за дневника на полета. Ако някой иска да привлече вниманието ви, ще ви заговори само със „сър“. При тези пътувания имената не играят никаква роля.
— Доктор Акселрод? — прекъсна ги ефрейторът и сътрудникът от Държавния департамент пребледня.
— Доктор ли? — повтори Евън леко смутен и погледна „Джо“.
— Очевидно имате научна степен — промълви младежът.
— Не е лошо — прошепна Кендрик и вдигна очи към стюарда. — Да?
— Пилотът иска да поговори с вас, сър. Елате с мен, ако обичате.
— Разбира се — съгласи се Евън, след което вдигна масичката и подаде питието на Джо. — Поне в едно бяхте прав, момко — промърмори той на човека от Държавния департамент, — ефрейторът се обърна към мен със „сър“.
— А на мен това не ми харесва — каза Джо тихо, но напрегнато. — Всичко, свързано с вас, трябва да минава през мен.
— Да не направите някоя сцена?
— Само това оставаше! Полетът е много важен. Пилотът иска да се запознае с важната птица, която кара.
— Какво?
— Нищо, доктор Акселрод. Но запомнете — без мен не можете да вземате никакви решения.
— Не си поплюваш, малкият!
— Тъй си е, конгрес… доктор Акселрод. Освен това не съм ви „малкият“.
— Да предам ли чувствата ви на пилота?
— Можете да му кажете, че ще му откъсна главата, пък и тестисите, ако пак ми извърти някой номер.
— Качих се последен и не се запознах с него, но предполагам, че е бригаден генерал.
— За мен той е лайнян генерал.
— Божичко! — възкликна през смях Кендрик. — Вътрешна конкуренция на дванайсет хиляди метра над земята. Не го одобрявам.