— Мани — прекъсна го Калейла, — как Дженингс стигна до извода, че разсъждаваш нестандартно?
— Между другото, стана дума за онази нова сграда в центъра, която всички толкова величаят, та чак в „Ню Йорк Таймс“ се появи хвалебствена статия за нея. Обясних му, че не е трябвало да поздравява но телевизията този тъпанар, архитекта. Сайвантът, който е вдигнал, представлява нескопосана смесица от неокласицизъм и сецесион. Освен това не е работа на един президент да говори за нещо, които не разбира — например как пълзящият кофраж намалява с две трети разходите по строежа. Така му рекох и той си взе бележка.
— По дяволите! — повтори Евън, вече съвсем обезсърчен.
— Но да се върнем към темата — каза Уайнграс и изражението му изведнъж стана сериозно. Той гледа известно време Кендрик, пое си няколко пъти дълбоко дъх и продължи: — Можем да приемем, че вече си свършил достатъчно за страната си и имаш пълното право да си живееш щастливо с моята арабска дъщеря и да трупаш пари. Вече си спечелил уважението на Щатите и на голяма част от света. Но помисли! Предоставя ти се възможността не да се бориш с мръсниците, а да ги спреш, поне част от тях, още преди да са завъртели мръсните си далавери! Моля те само да изслушаш Лангфорд Дженингс. Той иска да ти поговори.
Бащата и синът се погледнаха право в очите и осъзнаха в този миг цялата дълбочина на чувствата, които изпитваха един към друг.
— Добре, ще му се обадя и ще поискам среща с него. Доволен ли си?
— Няма нужда да му се обаждаш — отвърна Мани. — Всичко съм уредил.
— Моля?!
— Утре той ще е в Лос Анджелис. Ще присъства на благотворителна вечеря за набиране на средства за стипендии на името на починалия държавен секретар. Ще те чака в хотела преди мероприятието, в седем часа. Настоя да отидеш и ти, мила!
Двамата служители от охраната, които пазеха в коридора пред апартамента на президента, познаха конгресмена от пръв поглед. Кимнаха за поздрав на Евън и на Калейла и единият натисна звънеца на вратата. След малко Лангфорд Дженингс я отвори. Беше блед и изглеждаше изтощен, под очите му имаше тъмни сенки. Той се опита да изобрази на лицето си своята прословута усмивка, но не можа да я задържи за дълго. Вместо това се усмихна добродушно и протегна ръка.
— Госпожице Рашад, за мен е голяма чест и удоволствие да се запозная с вас! Моля, заповядайте, влезте!
— Благодаря ви, господин президент.
— Радвам се, че се срещаме отново, Евън.
— Аз също, господин президент — отговори му Кендрик и докато влизаше, си помисли, че Дженингс изглежда много състарен.
— Заповядайте, седнете!
Президентът въведе гостите си в хола и ги насочи към едно от двете канапета. Той седна на срещуположното. Помежду им остана кръглата стъклена масичка.
— Обичам да гледам красиви хора — добави той, когато се настаниха. — Недоброжелателите ми може би биха нарекли това избиване на комплекси, но Хари Труман е казал: „Предпочитам да гледам главата на коня, отколкото гъза му…“ Извинете за грубия език, госпожице.
— Не намирам думите ви за непристойни, сър.
— Как е Мани?
— Обречен е, но не се предава — отговори Евън. — Разбрах, че преди няколко седмици сте го посетили.
— Според теб нечестно ли постъпих?
— Не, но не беше честно от страна на Мани да не ми каже за тази визита.
— Аз го помолих. Исках двамата с теб да имаме време за размисъл. Реших да те опозная добре и тъй като в стотиците страници, изписани на чиновнически жаргон, не намерих отговорите на всички въпроси, които ме интересуваха, се обърнах към единствения сериозен източник След разговора го помолих да мълчи за срещата ни до вчера. Извинявай, Евън!
— Не е нужно да ми се извинявате, сър.
— Уайнграс е смел човек. Знае, че умира, не са му казали точно от какво, но е разбрал най-важното, а се отнася към смъртта спокойно като към архитектурен план. Не вярвам да доживея до осемдесет и една година, но ако изкарам дотогава, ще ми се да имам неговия кураж.
— Осемдесет и шест — поправи го Кендрик. — Аз също мислех, че е на осемдесет и една, но вчера разбрах, че е на осемдесет и шест.
Лангфорд Дженингс изгледа изпитателно Евън, после отпусна гръб върху облегалката и се разсмя от все сърце, сякаш конгресменът бе казал хубав виц.
— Какво смешно има? — попита го Кендрик. — Познавам го от двайсет години, а той през цялото време ме е лъгал за възрастта си!
— Сетих се за нещо, което ми каза, докато му гостувах — обясни президентът и постепенно смехът му затихна. — Няма да ви отегчавам с подробности от разговора, но някои от разсъжденията му ми се сториха доста смислени и аз му предложих да го назнача за свой консултант, а той ми отвърна: „Не се сърди, Ланг, но не ставам за тази работа. Живях прекалено дълго и съм забъркан в толкова афери, че ако свържат името ми с теб, за нула време ще те свалят!“