— По-скоро говорите като на митинг, вместо да отговорите на въпроса ми.
Евън Кендрик замълча за миг и на свой ред погледна Суон. После сви рамене. Суон леко се смута.
— Добре де — каза Евън твърдо. — Да приемем, че съм изневерил та себе си, нещо, което няма да се повтори. В района се разпореждаше един безочлив глупак, който си пълнеше гушата, а никой не го беше еня. Аз разполагах с време, пък и не си меря много-много думите. Имах и пари да го зарина. Не се гордея особено с това, което извърших и как го извърших, но оня си обра крушите. Мандатът ми изтича някъде след две години. Дотогава ще намеря някой по-подготвен, който да ме замести.
— Две години ли? — попита Суон. — Значи през ноември ще стане година, откакто сте избран?
— Да.
— И сте станали конгресмен миналия януари?
— Е?
— Не ми е приятно да ви отварям очите, ала мандатът ви е две години. Значи ви остават или една, или три години, но не и две.
— В девети район няма истинска опозиция, но за да съм сигурен, че на поста няма пак да се намърда някой от ония стари политици, се съгласих да се кандидатирам отново и после да се оттегля.
— Това вече е друго.
— Но съм обвързан. Искам да се отърва.
— Изразихте се достатъчно ясно, ала това не обяснява страничния ефект.
— Не ви разбрах.
— Ами ако през следващите двайсетина месеца ви хареса тук? Какво ще стане тогава?
— Това е невъзможно, господин Суон. Но да се върнем към Маскат. Там бъркотията е страхотна, стига да имам правото да правя подобни констатации.
— Разбира се, че имате, аз решавам кой има и кой — не. Заместник-шефът на отдела поклати посивялата си глава. — Ужасна бъркотия, господин конгресмен, и сме убедени, че е организирана отвън.
— Безспорно — съгласи се Кендрик.
— Имате ли представа защо?
— Причините са няколко — отговори посетителят. — Най-напред за да се дестабилизира напълно страната. Границите да бъдат затворени и в Оман да не влизат чужденци.
— Нещо като преврат ли? — попита Суон. — В стила на Хомейни? Няма да стане — ситуацията е различна. Няма го недоволството, няма я тайната полиция САВАК.
Суон направи пауза и добави замислено:
— Няма шах с неговите пълчища грабители, нито пък аятолах с пълчищата фанатици. Не е същото.
— Не съм и твърдял подобно нещо. Оман е само началото. Онзи — или онези, които действат, са си наумили не да превземат страната, а само да попречат на другите да вземат парите.
— Какво? Какви пари?
— Милиардите. За дългосрочните проекти, които все още се разработват за Персийския залив, Саудитска Арабия и цяла Югозападна Азия — единствените райони в тази част на света, които могат да бъдат относително стабилни, защото го искат дори враждебно настроените държави. Сега в Оман се разиграва нещо, което тук би било равнозначно на блокирането на транспорта и строителството или на затварянето на пристанищата в Ню Йорк, Ню Орлиънс, Лос Анджелис и Сан Франциско. Нищо не се узаконява със стачки и колективни договори — има само терор и заплахата от още по-голям терор, осигуряван от развихрили се фанатици. И всичко приключва. Специалистите по конструкторските бюра и строежите мислят само как най-бързо да се махнат оттам.
— Ив мига, в който си отидат — добави бързо Суон, — хората, подкрепящи терористите, се появяват на сцената. И терорът секва. Господи, звучи като добре подготвена операция на мафията!
— В арабски стил — добави Кендрик. — И както се изразихте, не е за първи път.
— Сигурен ли сте?
— Да. Нашата компания беше заплашвана няколко пъти, но пак според вашия израз, имахме тайно оръжие. Еманюел Уайнграс.
— Уайнграс ли? Че какво, по дяволите, правеше той?
— Беше ненадминат в лъжите. Твърдеше ту че е генерал от запаса и израелската армия, готов да извика ескадрила, която да помете всяка арабска група, опитваща се да ни мъти водата или да ни измести, ту голяма клечка в Мосад, който ще изпрати наказателна рота да избие до крак дори онези, които ни предупреждаваха. Както мнозина застаряващи гении, Мани често беше ексцентричен и почти винаги преиграваше. Просто се забавляваше. За жалост съпругите му рядко се забавляваха дълго с него. Но във всички случаи никой не искаше да се забърква с откачен израелец. Тактиката е доста позната.
— Предлагате да го наемем ли? — попита заместник-шефът на отдела.
— Не. Въпреки възрастта той си живее живота в Париж — ще го видите с най-красивите жени, които може да наеме, да пие най-скъпия коняк, който може да намери. Той не е в състояние да помогне… Но има нещо, което можете да направите вие.
— Какво?
— Ще ви кажа. — Кендрик се наведе. — През последните осем часа мисля само за това. Проблемът е, че фактите са оскъдни, да не кажем никакви. Затова пък прозира план, който се покрива с чутото от нас преди четири години, и все повече се убеждавам, че съм на прав път.