— Ами къде е синът му, докторът? — попита Търнбул.
— Разправят, че след самоубийството на баща си яхнал своя кон и препуснал, ама никой не знае накъде — отговори плантаторът.
— Във всеки случай утре трябва да отидем дотам! — отсече Търнбул след кратко замисляне. — Не върви повече така… не можем да поемем отговорността нито пред бога, нито пред хората да оставим малцината оживели без никаква помощ и подкрепа. Болестта сигурно се е навърлувала вече.
— Аз няма да дойда — увери ги плантаторът. — Тази сутрин, когато вятърът духаше тъкмо от онази посока, надуших вонята от труповете… побиват ме тръпки от ужас само като си помисля!
— И аз не отивам — заяви търговецът, — от цялата тази работа изгубих достатъчно много, не ми се иска сега да рискувам и живота си.
Всички си намериха някакъв предлог или направо казаха, че се страхуват от заразяване, и Търнбул се видя принуден да се откаже от човеколюбивото си намерение, тъй като сам нямаше да може да свърши нищо…
А какво беше в това време положението в плантацията, която, отбягвана от всички, изглеждаше напълно попаднала във властта на нечестивия? Там цареше мъртвешка тишина, лешоядите описваха тесни кръгове над една от ниските негърски къщурки, а после отлитаха по съседните дървета, за да оглеждат оттам с алчни очи цялото място, където, ако не бяха закованите дъски пред вратите на жилищата, щеше да ги очаква великолепно угощение… Ето че слънцето потъна зад върхарите на магнолиите, отивайки си да спи в своето зелено ложе, и над запустялата плантация започна да става все по-мрачно и по-зловещо. Тук-там заблещукаха със слабата си светлина по някоя и друга звезда от тъмносиния небесен свод… когато бързо, но предпазливо от различни посоки на откритото място пред сградите се появиха петима негри, загърнати в тъмни одеяла, след което се приближиха до дома на Хоторн. Щом достигнаха задната врата, един от тях удари с ножа си по някаква стара тенекиена кана за кафе, захвърлена там наблизо уж небрежно, като повтори този сигнал пет пъти, преди да се отвори вратата, откъдето, облечен съвсем като американските заселници от западните райони, с кожена ловна риза, легинси, мокасини, въоръжен с карабина и нож, се появи Хоторн и спирайки за миг на прага, изпитателно се огледа наоколо.
— Всичко наред ли е, Анибал? — попита той после, като се обърна към един от току-що дошлите негри.
— Да, масса — отвърна верният роб, — вече сме извън опасност, през нощта никой няма да се осмели да дойде на това място, спечелило си такава зловеща слава. Но хайде, време е за тръгване!
— А осигури ли лодки? Свободен ли е пътят през теснината на магнолиите? Взе ли предпазни мерки, в случай че някой ни срещне?
— За всичко съм се погрижил, масса! — отвърна Анибал твърде самодоволно. — Младият господар заедно с Уилям, Сципион и още шестима други е на пост при лодките, а ние останалите сме достатъчни, за да пренесем целия багаж, понеже не е кой знае колко много. Онова, което миналата нощ скрихме в блатистата местност съвсем близо до брега на Мисисипи, е на сигурно място и можем да го натоварим, когато минем с лодките оттам.
— Тогава да побързаме, момчето ми! — каза Хоторн усмихнат и дружелюбно потупа по рамото стария роб. — Няма да съжаляваш, Анибал, че ми служиш тъй вярно и усърдно… никой от вас няма да съжалява! А сега да тръгваме! Всяка минута е скъпа, чака ни още дълъг път.
По негов знак Анибал се завтече обратно към изоставената къща, отвори вратата и подвикна нещо. Веднага след това уж запустелите й стаи оживяха, отвътре се разнесоха един през друг многобройни гласове и цяла тълпа от ликуващи негри, мъже, жени и деца, се заблъскаха навън през вратата.
— Чакайте! — подвикна им Хоторн през смях, като вдигна ръка с възпиращ жест. — Мъртъвците не бива да вдигат такава олелия, за да не безпокоят живите. Мирувайте, деца, докато стигнем в Тексас! Там ще се радвате, ликувате и скачате, а сега пазете тишина! Анибал и Нелсън ще ви покажат нещата, които трябва да се занесат до лодките, и хубавичко внимавайте да вървите само по твърдо отъпканата пътека, за да не останат да личат следи отстрани!
Чевръсто и усърдно чернокожите се заловиха на работа и за кратко време всеки натовари своя багаж на плещите си. Беше даден сигнал за тръгване и колоната потегли.