В непосредствена близост до западната граница на плантацията на Хоторн започваше гъсталак от вечнозелен самодивски чемшир и великолепни магнолии, който се простираше на около три мили по двете страни на доста дълбока теснина, пресечена от малка рекичка, понесла водите си през низината в посока на Мисисипи. През тази теснина и низината, обрасла нагъсто с тръстика, тясна пътека водеше към малък, отдавна изоставен блокхаус, в който преди години бе извършено убийство и оттогава никой повече не искаше да живее в него. Та в този блокхаус предвидливият Анибал заедно с неколцина други беше отнесъл предишната нощ вещите, които трябваше да бъдат натоварени от брега в лодките. Сега, безшумно и бързо последван от носачите с останалия багаж, той се промъкваше по пътя като сянка. Беше великолепна нощ за подобно начинание. Непрогледна влажна мъгла се бе спуснала като гъст воал и само нарядко плахата светлина от някоя звезда успяваше да си пробие път сред влажните изпарения, а далечен боботещ тътен известяваше приближаването на надигаща се буря.
Отначало Хоторн с карабина на рамо следваше най-отзад веригата от хора, но сега през храсталака бе започнал да изпреварва бавно крачещите напред негри, за да достигне застаналия начело Анибал и да му даде още някои разпореждания, когато старият роб изведнъж се спря и с протегната ръка посочи към нещо, което се белееше в гъсталака.
— Там! — прошепна той с едва доловим глас. — Стреляй, масса, стреляй по онова бяло петно. Мястото му не е тук в гората!
— Кой е там? — извика плантаторът, като свали карабината си от рамото, запъна спусъка й и направи крачка напред. — Кой е там? Отговаряй или ще стрелям!
Миг-два, изглежда, съществото се поколеба как да постъпи, но опасността бе твърде близка и реална, за да се колебае дълго, и с твърди крачки към Хоторн се приближи човешка фигура и се спря точно срещу него.
— Рали! — възкликна той изненадано. — Какво те води насам?
— Подозрението, че не всичко в твоята история отговаря на слуховете! — отговори му младият човек. — Хоторн, Хоторн, ти игра позорна игра и бог ме изпрати тук за твое наказание!
— Дявол го взел! — извика Хоторн, скърцайки със зъби. — Твоят съюзник, гадният Морис, ли скрои плана да бъда издебнат тук? Колко ще ти платят?
— Вярно, че доскоро бях на служба при Морис с такава цел — отвърна Рали, като изпъна снага, — но сега той нищо не знае за моите действия. Дойдох тук по собствена инициатива. Подозирах безсрамната ти постъпка. Не си мисли само, че ще избегнеш справедливото наказание! Ще пожънеш проклятието, което си посял!
— А ти вярваш ли — рече Хоторн с едва сдържан гняв, когато другият му обърна гръб, — ти действително ли вярваш, че съм толкова глупав да те оставя ей тъй да си вървиш, за да разнесеш вестта по целия свят? Мътните го взели! Сигурно ме мислиш за страшен глупак!
— Посмей само да се приближиш до мен! — извика младият човек и светкавично измъкна от пояса ги пистолет. Но в същия миг Анибал с желязна хватка улови ръката му отзад и въпреки отчаяната съпротива и виковете за помощ надхитреният Рали след минута-две беше вързан на земята с парцал в устата.
— Благодари на собствената си глупост и дързост — каза Хоторн, извръщайки се от него, за да застане отново начело на колоната. — Сега във всички случаи ще ни придружиш в пътуването ни до тексаската граница, след което може би ще поумнееш!
— Много се съмнявам — рече Анибал, хвърляйки коварен поглед към младия креол.
— В какво? — попита го Хоторн, като рязко се обърна към него.
— Ами в това… че… че ще поумнее — отвърна чернокожият колебливо. После предаде вързания човек в ръцете на двама от своите верни хора и побърза да догони Хоторн.
Ето че достигнаха низината. С изключение на някои по-дълбоки места, заприличали на малки езерца, свързани помежду си от тесни водни канали, знойното лято беше пресушило блатото и без особени затруднения те продължиха пътя си, докато се добраха до върбите на речния бряг, надвесили клони над водата. Там бяха посрещнати от плътните ниски тонове на екливия вик на кукумявка. Анибал им отговори с изкусно наподобените звуци, издавани от „whippoor-will“5, и веднага след това от гъсталака изскочи младият доктор Хоторн и радостно поздрави пристигналите хора.
— Всичко наред ли е? — попита го бащата, като се огледа за лодките.
— Всичко — отвърна му докторът. — Мина великолепно, никой не ни забеляза и никой не подозира, че все още бродим по земята.
— Все пак един знае — каза баща му. — Само, че него го водим с нас, вързан!