Мотористът спря пред едноетажна тухлена сграда и слезе от мотора. Спрях до тротоара на половин пряка от сградата. Нямаше почти никакъв трафик и наоколо не бяха паркирани много автомобили. Младежът обаче изобщо не се оглеждаше за преследвачи. Свали си каската — наистина беше Мазу — и я преметна на фара. После откачи ластиците, вдигна кашона от багажника и го понесе към голяма плъзгаща се врата отстрани на постройката.
На верига висеше кръгла тежест като онези, които поставят на щангите. Мазу я хвана и удари с нея по вратата: чух трясъка от половин пряка, при затворени прозорци. Младежът зачака, ние също, ала никой не отвори. Мазу отново блъсна тежестта във вратата и постигна аналогичен отрицателен резултат. Заобиколи до голям прозорец, толкова мръсен, че нямаше нужда от щори, изтърка част от мръсотията с длан и надникна вътре. Нямах представа дали е видял някого, но се върна при вратата и я удари за трети път. Накрая явно му писна, защото хвана бравата и натисна вратата. За негова и наша изненада тя с лекота се плъзна настрани. Оказа се отключена.
Мазу се поколеба и за пръв път се огледа. Погледът му не спря върху колата ми, а бързо се върна върху отворената врата. Чухме го да вика Фреди. След няколко секунди влезе и затвори вратата.
— Какво мислиш? — попитах аз.
— Мисля, че трябва да влезем и ние. Фреди очевидно го няма и кой знае дали Мазу ще заключи, или пък ще реши да вземе нещо важно за следствието. В такава неконтролирана ситуация трябва да сме на място.
Превключих на скорост и изминах оставащата половин пряка до сградата. Рейчъл изскочи навън и забърза към плъзгащата се врата още преди да успея да паркирам. Последвах я.
Тя открехна вратата, колкото да се вмъкнем, и забърза напред в сумрака. Последвах я.
През пет-шест метра в просторното помещение се издигаха стоманени колони, които носеха покрива. Стени от гипсокартон го разделяха на участъци за живот, работа и физически упражнения. Забелязах лежанка с щангите, от които идваше чукалото на вратата. Имаше също баскетболен кош и поне половин игрище място. По-нататък видях скрин и неоправено легло. До една от вътрешните стени имаше хладилник и маса с микровълнова фурна, но не и мивка, печка и каквото и да е друго, напомнящо кухня. Мазу беше оставил кашончето на масата до микровълновата, ала от самия него нямаше и следа.
Настигнах Рейчъл до една от преградите от гипсокартон и до външната стена видяхме работно място. На лавици над бюрото имаше три екрана, под него — компютър. Клавиатурата обаче липсваше. Лавиците бяха задръстени с компютърна литература, кутии от софтуер и електронни части. Мазу го нямаше и там.
— Къде се е дянал? — прошепнах.
Рейчъл вдигна ръка да замълча, отиде до бюрото и разгледа мястото, където трябваше да е клавиатурата.
— Взел я е — каза тихо. — Знае какво можем да…
Прекъсна я звук от пускане на вода в тоалетна. Идваше от отсрещния ъгъл на склада и го последва шум от отваряне на врата. Рейчъл посегна към най-близката лавица, грабна една кабелна връзка, после ме хвана за лакътя и ме затегли към „спалнята“. Застанахме с гръб към междинната стена и зачакахме Мазу. Чувах стъпките му по бетонния под — приближаваха се. Рейчъл мина покрай мен и се приближи до ръба на стената. В момента, в който младежът се появи, тя се хвърли напред, сграбчи го за китката и врата и го метна върху леглото още преди да е разбрал какво става. Той падна тежко по очи и Рейчъл ловко скочи върху гърба му и извика:
— Не мърдай!
— Чакайте! Какво…
— Не се съпротивлявай! Казах да не мърдаш!
Изви ръцете му отзад и бързо ги стегна с кабелната връзка.
— Какво искате? Нищо не съм направил!
— Какво правиш тук?
Той се опита да погледне назад, но Рейчъл заби лицето му в матрака.
— Попитах какво правиш тук!
— Дойдох да донеса нещата на Фреди и просто реших да ползвам кенефа.
— Влизането с взлом е тежко престъпление.
— Не съм влизал с взлом. И нищо не съм откраднал. Фреди няма нищо против. Можете да го попитате.
— Къде е Фреди?
— Не знам. А вие коя сте?
— Няма значение. Кой е Фреди?
— Какво? Той живее тук.