— Какъв е той?
— Не знам. Фреди Стоун. Работим заедно. Тъй де, вече не… ей, ти! Ти си оная жена, дето днес идва на обиколка. Какви ги вършиш бе?
Рейчъл се смъкна от гърба му, защото вече нямаше смисъл да се крие. Мазу се претърколи по гръб и се надигна на лакти. Премести ококорените си очи от Рейчъл към мен и пак ги върна към нея.
— Къде е Фреди? — попита тя.
— Не знам. Никой не го е виждал.
— Откога?
— Ти откога мислиш? Откакто напусна. Какво става бе? Първо ФБР, сега вие двамата. Кои сте вие?
— Не мисли за това. Къде би могъл да иде Фреди?
— Нямам представа. Откъде да знам?
Мазу рязко се изправи, като че ли имаше намерение просто да си тръгне с вързани зад гърба ръце. Рейчъл грубо го блъсна върху леглото.
— Не можете да се държите така с мене! Даже ми се струва, че не сте ченгета. Искам адвокат.
Тя заплашително пристъпи към леглото и заговори тихо и спокойно:
— Щом не сме ченгета, защо смяташ, че ще ти осигурим адвокат?
В очите на Мазу проблесна страх: беше разбрал, че се е натъкнал на нещо, от което може би няма да успее да се измъкне.
— Вижте, ще ви кажа всичко, каквото знам. Само ме пуснете.
Аз продължавах да се облягам на стената и се опитвах да си придам вид, сякаш това е поредният ми работен ден, в който хората понякога стават случайни жертви в нормалния ход на нещата.
— Къде мога да намеря Фреди? — попита Рейчъл.
— Нали ви казах! — изхленчи Мазу. — Не знам. Щях да ви кажа, ако знаех, ама не знам!
— Фреди хакер ли е?
Тя посочи стената, зад която беше бюрото.
— По-скоро трол. Обича да се ебава с хората, прави им гадости.
— Ами ти? Правил ли си такива неща с него? Не лъжи.
— Веднъж. Ама не ми хареса да прецаквам хората без причина.
— Как се казваш?
— Матю Мардсън.
— Добре, Матю Мардсън. Ами Деклън Макгинис?
— Какво Макгинис?
— Къде е?
— Не знам. Бил пратил имейл, че е болен и ще си остане вкъщи.
— Вярваш ли на това?
Той сви рамене.
— Не знам. Сигурно.
— Някой разговарял ли е с него?
— Не знам. Тия неща са над моето ниво.
— Това ли е всичко?
— Всичко, което знам!
— Тогава се изправи.
— Какво?
— Изправи се и се обърни с гръб към мен.
— Какво ще правите?
— Казах да се изправиш и да се обърнеш. Няма значение какво ще правя аз.
Мазу неохотно се подчини. Ако можеше, щеше да завърти глава на сто и осемдесет градуса, за да следи Рейчъл. Обаче трябваше да се задоволи с близо сто и двайсет.
— Казах ви всичко, което знам — отчаяно изломоти той.
Рейчъл пристъпи към него и заговори в ухото му:
— Ако разбера, че си ни излъгал, ще те намеря.
После го хвана за кабелната връзка, дръпна го покрай стената в работния участък, взе ножица от лавицата и преряза връзката.
— Махай се оттук и не казвай на никого за случилото се. Ако се раздрънкаш, ще разберем.
— Няма. Обещавам.
— Върви!
Той едва не се подхлъзна на гладкия под, докато се обръщаше към вратата. Разстоянието беше голямо и гордостта му го напусна на три метра от свободата. Мазу ги взе тичешком, отвори вратата и я затръшна след себе си. След пет секунди чух рева на мотора.
— Хареса ми как го метна на леглото — отбелязах. — Струва ми се, че вече съм виждал нещо подобно.
Рейчъл бегло се усмихна и отново стана делова.
— Не знам дали ще изтърчи при ченгетата, но предлагам да не се мотаем дълго тук.
— Тогава да си плюем на петите.
— Не, още не. Ще поогледаме, ще видим какво можем да открием за този тип. Десет минути, после се махаме. Не оставяй отпечатъци.
— Страхотно. И как да го постигна?
— Ти си репортер. Носиш ли вярната си химикалка?
— Естествено.
— Ами тогава я използвай. Десет минути.
Но не ни трябваха десет минути. Съвсем скоро стана ясно, че липсва всичко дори далечно свързано с личността на Фреди Стоун. Като използвах химикалката си, за да отварям шкафове и чекмеджета, установих, че са празни или съдържат кухненски прибори и опаковки с храна. В хладилника нямаше почти нищо. Във фризера открих няколко кутии замразена пица и празна форма за лед. Проверих в и под бюфета. Нищо. Надникнах под леглото и между матрака и скарата. Пак същото. Даже кошчетата за боклук бяха празни.