— Това е! Ти го откри.
— Какво съм открил?
— Той е нашият човек. Спомняш ли си имейла до затвора в Или, заради който преместили Огълви в изолатора? От секретарката на директора.
— Да.
— Тя се казва Джорджет Брокман.
Все още клекнал до разкъсания чувал, се вторачих в Рейчъл, докато логически подреждах фактите. Имаше само една причина Фреди Стоун да напише това име върху ласвегаски вестник. Беше ме проследил до Вегас и знаеше, че отивам в „Или“, за да разговарям с Огълви. Той бе човекът, който искаше да ме изолира насред пустошта. Бакенбарда. Неизвестният извършител.
Рейчъл дръпна вестника от ръката ми. Заключенията й бяха същите като моите.
— Той те е следил в Невада. Открива името й и си го записва, докато хаква база данните на затвора. Това е връзката, Джак. Ти успя!
Изправих се.
— Ние успяхме, Рейчъл. А сега?
Тя отпусна вестника и на лицето й се изписа тъжно изражение.
— Мисля, че повече нищо не бива да пипаме тук. Трябва да повикаме Бюрото.
Отлично оборудваното ФБР винаги е готово за всичко. Час след като Рейчъл се обади в регионалния офис, бяхме разделени в помещения за разпити в превозно средство с големината на автобус, паркирано пред жилището на Фреди Стоун. Вътре ни разпитваха агенти, докато техни колеги търсеха в склада и на съседната уличка още следи от участието на Стоун в убийствата, както и податки за местонахождението му в момента.
Естествено, във ФБР не ги наричаха „помещения за разпити“ и щяха да възразят срещу името, което дадох на тази преоборудвана каравана — „Гуантанамо Експрес“.
Наричаха я „мобилен център за разговор със свидетели“.
Отведоха ме в куб без прозорци с размери три на три. Разпитваше ме агент Джон Бантъм, едър здравеняк, който сякаш изпълваше цялото помещение. Крачеше пред мен и периодично се пляскаше по бедрото с бележника си, струва ми се, за да ме накара да си мисля, че следващата му мишена може да е главата ми.
Въртя ме на шиш цял час — разпитваше ме как съм направил връзката с Уестърн Дейта и за всичките ни ходове с Рейчъл. През цялото време следвах съвета, който ми даде тя, преди да пристигнат федералните сили: „Не лъжи. Престъпление е да лъжеш федерален агент. Щом го извършиш, вече са те пипнали. Не лъжи за нищо“.
Затова казвах истината, но не цялата. Отговарях само на зададените ми въпроси и не разкривах подробности, за които не съм изрично попитан. Бантъм изглеждаше ядосан, че все не може да ми зададе правилния въпрос. Пот покриваше черната му кожа. Помислих си, че е въплъщение на яда на цялото Бюро от факта, че един вестникарски репортер е направил връзка, която те са пропуснали. Така или иначе, той не беше доволен от мен. Разговорът ни премина от приветливо събеседване в напрегнат разпит и този разпит продължаваше ли, продължаваше.
Накрая чашата преля и станах от сгъваемия стол, на който бях настанен. Дори когато се изправих, Бантъм пак стърчеше цели петнайсет сантиметра над мен.
— Вижте, казах ви всичко, което знам. Имам да пиша репортаж.
— Седнете, Не сме свършили.
— Това е доброволен разговор. Не сте този, който ще ми каже кога е свършил. Отговорих на всичките ви въпроси и сега само ги повтаряте, опитвате се да ме вкарате в противоречие. Това няма да се случи, защото ви казах истината. Може ли вече да си вървя?
— Мога да ви арестувам на мига, задето сте влезли с взлом и сте се представили за федерален агент.
— Е, щом ще си измисляте, можете да ме арестувате за каквото си щете. Но аз не съм влязъл с взлом.
Последвах друг човек в склада, когато го видяхме да влиза и решихме, че може да извърши престъпление. И не съм се представял за федерален агент. Онзи хлапак може и да ни е взел за агенти, но никой от нас не е казвал или вършил нещо, с което да сме дали основания за това.
— Седнете. Не сме приключили.
— Според мен приключихме.
Бантъм удари с бележника по крака си и се обърна с гръб към мен. Отиде при вратата, после пак се обърна.
— Трябва да отложите публикуването на репортажа си.
Кимнах. Най-после бяхме стигнали до въпроса.
— Ето за какво била цялата работа! Целият този разпит. И всичките ви заплахи.
— Това не беше разпит. Повярвайте ми, иначе щяхте да разберете.
— Няма значение. Не мога да отложа публикуването на репортажа. Това е важен напредък във важно разследване. Пък и ако лицето на Стоун се появи в медиите, ще го заловите по-лесно.