Заварих Уокър на работното му място. Гласът му звучеше дружелюбно, докато не се представих като репортер от „Таймс“. Тогава стана леден. Често се случваше. Бях в редакцията от седем години и смятах много полицаи от различни управления за доверени източници и дори за приятели. При необходимост можех да се обърна за помощ към тях. Но понякога не можеш да избираш с кого да си имаш работа. В края на краищата няма начин да си на „ти“ с всички. Медиите и полицията никога не са били в прекрасни отношения. Пресата се смята за кучето пазач на обществото. А никой, включително полицията, не обича да му надзъртат над рамото. Между двете институции съществуваше пропаст, в която беше паднало доверието — много преди да се появя аз. А това безкрайно усложнява живота на простия репортер, който просто има нужда от някой и друг факт, за да си направи материала.
— Какво обичате? — сдържано попита Уокър.
— Опитвам се да се свържа с майката на Алонзо Уинслоу и се чудех дали не можете да ми помогнете.
— А кой е Алонзо Уинслоу?
Тъкмо щях да кажа: „Стига де, детектив“, обаче се сетих, че името на заподозрения не би трябвало да ми е известно. Разгласяването на име на непълнолетен беше криминализирано деяние.
— Вашият заподозрян в случая Бабит.
— Откъде знаете това име? Имайте предвид, че не го потвърждавам.
— Наясно съм, детектив. Не ви моля да потвърдите името. То ми е известно. Майката на момчето ми се обади в петък и ми го съобщи. Проблемът е, че не остави телефонния си номер, и просто се опитвам да я намеря…
— Приятен ден — прекъсна ме Уокър и затвори.
Отпуснах се назад на стола и си отбелязах да кажа на Анджела Кук, че благородството, за което й бях споменал, не е присъщо на абсолютно всички ченгета.
— Задник — изсумтях.
Забарабаних с пръсти по бюрото и измислих нов план — с който всъщност трябваше да започна.
Обадих се на един свой източник от Южното бюро на Лосанджелиското полицейско управление, за когото знаех, че е участвал в ареста на Уинслоу. Следствието се водеше в Санта Моника, защото бяха открили жертвата в багажника на колата й на паркинг близо до кея. Но когато уликите от местопрестъплението бяха довели до Алонзо Уинслоу, жител на Южен Лос Анджелис, в играта се беше включило и ЛАПУ.
Санта Моника бяха спазили установената процедура, бяха се свързали с Лос Анджелис и група детективи от Южното бюро, добре запознати с тази част на града, бяха открили и арестували Уинслоу, след което го бяха предали на колегите си от Санта Моника. Наполиън Брейзълтън беше едно от тези ченгета от Южното бюро. Бях съвсем откровен с него. Е, почти де.
— Спомняш ли си ареста преди две седмици, за убитото момиче в багажника? — попитах.
— Да, в Санта Моника. Ние само им помогнахме.
— Знам. Вие сте им предали Уинслоу. Тъкмо затова се обаждам.
— Следствието си е тяхно, мой човек.
— Ясно, обаче не мога да намеря Уокър, а не познавам никой друг от тяхното управление. Но познавам теб. И искам да ти задам няколко въпроса за ареста, не за следствието.
— Какво, да няма оплакване? И с пръст не сме пипнали момчето.
— Не, детектив, няма оплакване. Доколкото знам, всичко с ареста си е наред. Просто се опитвам да открия дома на момчето. Искам да видя къде живее и може би да поговоря с майка му.
— Хубаво, ама той живее при баба си.
— Сигурен ли си?
— Според информацията, която получихме по време на инструктажа, той живеел при баба си. И ние, като големите лоши вълци, нападнахме къщата на баба. Баща нямал, а майката била ту тук, ту там, живеела на улицата. От дрога.
— Добре, тогава ще поговоря с бабата. Дай ми адреса.
— И просто ще й се изтресеш ей така?!
Знаех защо се учудва. Аз бях бял и най-вероятно нямаше да съм добре дошъл в квартала на Алонзо Уинслоу.
— Не се бой, няма да ида сам. Ще заложа на живата сила.