Ориентирах се накъде би трябвало да е сервизният асансьор, тръгнах наляво и после пак наляво през врата с надпис „Вход за външни лица забранен“. Озовах се в някакъв заден коридор. Чух тракане на посуда и усетих мирис на готвено. Имаше стоманени стелажи, отрупани с огромни консерви и други продукти. Стигнах до сервизния асансьор, ала от мъжа с червеното сако и количката за пране нямаше и следа.
Дали го бях изпреварил? Или вече беше избягал?
Натиснах бутона.
— Ей, тук е забранено за външни лица.
Рязко се обърнах. Към мен се приближаваше мъж с бели дрехи на готвач и мръсна престилка. Тъкмо вадеше цигара.
— Видяхте ли един човек с количка за пране? — попитах бързо.
— Не и в кухнята.
— Има ли подземен етаж?
— Няма.
И махна с ръката, в която държеше цигарата. Разбрах, че излиза да пуши. Някъде наблизо имаше изход.
— Има ли изход тук към паркинга?
Той посочи зад мен.
— Сервизният изход е… ей, пази се!
Понечих да се обърна към асансьора и в същия момент ме връхлетя количката за пране. Блъсна ме в хълбока, залитнах и протегнах ръце, за да не се просна върху купчината покривки и чаршафи. Усетих под прането нещо меко, но плътно и разбрах, че е Рейчъл.
Вратата на асансьора вече се плъзгаше към стената — мъжът с червеното сако натискаше бутона за затваряне. Моментално познах лицето му от полицейската снимка, която бях видял. Сега беше гладко избръснат и рус, но бях сигурен, че е Марк Куриър. Погледнах таблото. Светеше най-горният бутон. Бакенбардът се качваше обратно горе.
Дръпнах чаршафите и видях Рейчъл. Още носеше дрехите от сутринта. Лежеше по корем, със завързани зад гърба ръце и крака, главата й беше извърната на една страна. През устата й беше завързан колан на хавлиен халат. От носа и устата й течеше кръв. Очите й бяха изцъклени.
— Рейчъл!
Смъкнах колана от устата й.
— Рейчъл? Как си? Чуваш ли ме?
Тя не отговори. Готвачът се приближи и надникна в количката.
— Какво става, по дяволите?
Рейчъл беше вързана с пластмасови кабелни връзки. Извадих сгъваемия тирбушон от джоба си и ги прерязах с ножчето за опаковката на тапата.
— Помогни ми да я вдигнем!
Внимателно я свалихме от количката и я сложихме на пода. Клекнах до нея и се уверих, че кръвта не е запушила дихателните й пътища. Ноздрите й бяха задръстени със спечена кръв, но устата й беше свободна. По лицето й имаше следи от удари и започваше да се подува.
Вдигнах глава към готвача.
— Иди да повикаш охраната. И се обади на спешния телефон. Бързо!
Той се втурна по коридора. Сведох очи към Рейчъл и видях, че започва да идва в съзнание.
— Джак?
— Спокойно, Рейчъл. В безопасност си.
Очите й бяха уплашени и измъчени. Обзе ме ярост.
От дъното на коридора чух готвача да вика:
— Идват! Линейката и полицията!
Не се обърнах. Погледът ми остана прикован в Рейчъл.
— Ето, чуваш ли? Идва помощ.
Рейчъл кимна. Животът постепенно се завръщаше в очите й. Тя се закашля и понечи да се надигне. Помогнах й да седне и я притеглих в прегръдките си. Започнах да я галя по тила.
Тя прошепна нещо, което не чух. Отдръпнах се да я погледна и я помолих да повтори.
— Нали беше в Лос Анджелис?
Усмихнах се и поклатих глава.
— Бях прекалено обзет от параноя, за да се отдалеча от събитията. И от теб. Канех се да те изненадам с бутилка хубаво вино. — И добавих: — Видях го. Куриър беше.
Рейчъл едва забележимо кимна.
— Ти ме спаси, Джак. Не го познах през шпионката. Когато отворих вратата, вече беше късно. Удари ме. Опитах се да се съпротивлявам, но той имаше нож.
Накарах я да замълчи. Нямаше нужда от обяснения.
— Сам ли беше? Макгинис нямаше ли го?
Тя поклати глава.
— Видях само Куриър. Познах го твърде късно.
— Не мисли за това.
Готвачът отново се появи в коридора, вече с още неколцина мъже, облечени в кухненски дрехи. Махнах им да се приближат, но те отначало не помръднаха. После един неохотно пристъпи напред и другите го последваха.
— Повикайте ми асансьора.
— Сигурен ли сте? — попита първият.
— Просто го повикайте.
Наведох се и зарових лице в извивката на шията на Рейчъл. Прегърнах я здраво, вдишах уханието на тялото й и прошепнах в ухото й: