— Той се качи горе. Тръгвам след него.
— Недей, Джак, чакай тук. Остани при мен.
Надигнах се и я погледнах в очите. Не казах нищо, докато не чух асансьора да се отваря. После се обърнах към готвача, който се беше появил пръв. На бялата му риза видях избродирано името „Ханк“.
— Къде е охраната?
— Би трябвало всеки момент да са тук. Идват.
— Добре. От вас искам да стоите при нея. Не я оставяйте сама. Когато пристигне охраната, кажете им, че на стълбището на седмия етаж има още една жертва и че съм се качил горе да потърся престъпника. Охраната да заварди всички изходи и асансьори. Онзи тип се качи, но после ще се опита да слезе.
Рейчъл понечи да се изправи и заяви:
— Идвам с теб.
— Не. Ти си ранена. Ще чакаш тук. Веднага се връщам. Обещавам.
Оставих я и се качих в асансьора. Натиснах бутона на дванайсетия етаж и погледнах назад към Рейчъл. Докато вратата се затваряше, забелязах, че Ханк нервно пали цигара.
В този миг и на двамата не ни пукаше за правилата.
Сервизният асансьор се издигаше бавно и разбрах, че избавлението на Рейчъл до голяма степен е било чист късмет — бавният асансьор, моето оставане в Мейса, за да я изненадам, качването ми по стълбището с бутилката вино. Ала не ми се мислеше какво е можело да се случи. Съсредоточих се върху момента и когато най-после стигнах на последния етаж, стоях пред вратата с два и половина сантиметровото ножче на тирбушона в ръка.
Служебният вестибюл на дванайсетия етаж пустееше. Червеното сервитьорско сако бе захвърлено на пода. Минах през летящите врати и излязох в главния коридор. Вече чувах приближаващ се вой на сирени. Много сирени.
Погледнах в двете посоки, но не видях никого. Започвах да разбирам, че е загуба на време сам човек да претърсва дванайсететажен хотел, приблизително толкова широк, колкото и висок. Куриър имаше възможност да избира множество пътища за бягство между асансьорите и стълбищата.
Реших да се върна при Рейчъл и да оставя преследването на хотелската охрана и пристигащата полиция.
Докато слизах обаче можех да проверя поне един от тези пътища. Късметът ми можеше да проработи. Избрах северното стълбище като най-близко до паркинга.
Забързах по коридора, завих на ъгъла и излязох на площадката. Първо надзърнах над перилата. Не видях нищо и чух само ехото на сирените. Тъкмо се канех да тръгна надолу, когато забелязах, че макар да съм на последния етаж, слабо осветеното стълбище продължава нагоре.
Ако имаше достъп до покрива, трябваше да го проверя. Заизкачвах се.
На „тринайсетия“ етаж установих, че последната площадка е затрупана с хотелски мебели и че таванът зад нея е превърнат в склад. Натрупани една върху друга табли от легла, опрени на стените матраци. Камари столове, хладилници и телевизионни шкафчета от времето преди плоските екрани. Това ми напомни за кантонерките, които бях видял в коридора на Бюрото за служебна защита. Тук имаше безброй нарушения на правилата за безопасност, но кой ли обръщаше внимание? Кой изобщо идваше тук? На кого му пукаше?
Проврях се между няколко стоманени лампиона до врата с квадратно прозорче на височината на лицето и с боядисан с шаблон надпис „Покрив“. Оказа се заключена. Или може би залостена отвън? Надникнах през прозорчето и видях равен, настлан с чакъл покрив. На четирийсетина метра по-нататък се издигаше куличката с асансьорната инсталация. По-нататък имаше друга — на стълбището в отсрещния край на хотела.
Завъртях се наляво и доближих лице към прозорчето, за да се опитам да погледна в другата посока. Куриър можеше да е там.
В този миг зърнах в стъклото размазано отражение на движение.
Зад мен имаше някой.
Инстинктивно отскочих настрани и в същия момент се обърнах. Ножът на Куриър мина покрай мен, а самият той се блъсна във вратата.
Замахнах и забих ножчето на тирбушона в рамото му.
Ала острието бе прекалено късо, за да нанесе достатъчно сериозна рана. Куриър само изпъшка, стовари ръка върху китката ми, изби тирбушона от пръстите ми и пак замахна с ножа. Успях не само да се наведа и да го избегна, но и ясно да го видя. Беше достатъчно дълъг, та да ме изкорми.
Куриър замахна отново. Този път отбих ръката му надясно и го сграбчих за китката. Имах само едно предимство — ръста си. Бях по-възрастен и по-бавен от него, но и почти с двайсет кила по-тежък. Натиснах ръката му с ножа настрани, блъснах го с тяло и го повалих по гръб на пода сред гората от лампиони.