— Изпитвам смесени чувства към вас, Макавой. Вие несъмнено сте спасили живота на агент Уолинг, но сте сбъркали, като сте тръгнали след Куриър. Трябваше да изчакате. Сега можеше да е жив и да получим от него отговорите на някои въпроси. А при това положение, особено ако Макгинис наистина е мъртъв, повечето тайни са отишли в шахтата заедно с Куриър. Пустинята е голяма, ако разбирате какво искам да кажа.
— Добре де, съжалявам за това, агент Бантъм. Казах си, че ако не тръгна след него, може да избяга. И ако беше избягал, най-вероятно пак нямаше да получите своите отговори. А само още трупове.
— Възможно е. Но никога няма да узнаем.
— И какво ще стане сега?
— Както казах, ще предадем случая на разширен съдебен състав. Съмнявам се, че ще имате проблеми. Светът няма особено много да скърби за Марк Куриър.
— Нямам предвид с мен. Това не ме притеснява. Със следствието — какво ще стане сега?
Той не отговори веднага, сякаш обмисляше дали изобщо трябва да ми каже нещо.
— Ще се опитаме да възстановим следата. Нищо повече не можем да направим. Още не сме приключили в Уестърн Дейта. Ще продължим там и ще се помъчим да съставим цялостна картина на действията на тези хора. И ще продължим да търсим Макгинис. Жив или мъртъв. Имаме само думата на Куриър за смъртта му. Аз лично не съм склонен да му вярвам.
Свих рамене. Точно бях повторил казаното от Бакенбарда. Щях да оставя на професионалистите да решат дали е истина. Ако искаха, можеха да закачат снимката на Макгинис във всяка поща в страната.
— Може ли вече да се прибера в Лос Анджелис?
— Свободен сте да си вървите. Но ако се сетите за още нещо, веднага ни се обадете. Ние също ще ви се обадим, ако открием нещо.
— Дадено.
Бантъм не се ръкува с мен. Само ми отвори вратата.
Рейчъл ме чакаше отвън. Намирахме се на предния паркинг на „Меса Верде Ин“. Наближаваше пет сутринта, но нито един от нас двамата не изглеждаше много уморен. Парамедиците я бяха прегледали. Подутината започваше да спада, ала имаше сериозна порезна рана, разцепена устна и контузия под лявото око. Беше отказала да я закарат в болницата за подробен преглед. Точно в този момент за нищо на света нямаше да напусне центъра на разследването.
— Как си? — попитах.
— Добре съм. А ти?
— Бива. Бантъм каза, че можело да си тръгна. Мисля да хвана първия полет за Лос Анджелис.
— Няма ли да останеш за пресконференцията?
Поклатих глава.
— Какво ново ще ми кажат?
— Прав си. Нищо.
— Докога смяташ, че ще останеш тук?
— Не знам. Сигурно докато приключат. А това няма да се случи, докато не узнаем всичко, което можем.
Кимнах и си погледнах часовника. В близките два часа едва ли щеше да има самолет за Лос Анджелис.
— Искаш ли да закусим някъде?
Рейчъл се опита да свие устни, за да изрази нежеланието си, но болката не й позволи.
— Не съм много гладна. Исках само да се сбогувам с теб. Трябва да се върна в Уестърн Дейта. Намерили са неофициален сървър, който са ползвали Макгинис и Куриър. В него има архивирани видеозаписи, Джак. Те са филмирали престъпленията си.
— И двамата ли ги има на записите?
— Не съм ги гледала, но ми казаха, че не се разпознавали лесно. Носели маски и снимали под такъв ъгъл, че да се виждат жертвите им, не те. На един от записите Макгинис носел качулка на палач — същата като на Зодиака.
— Майтапиш се… чакай малко, той трябва да е на повече от шейсет години, за да е Зодиака.
— Не, колегите не искат да кажат това — такава качулка може да се купи от сатанистки магазини в Сан Франциско. Тя просто показва какви са те. Като твоята книга на нощното шкафче. Познават историята. Веднага става ясно колко голяма роля играе страхът в тяхната програма. Плашенето на жертвите е част от възбудата.
Човек не трябва да е психолог във ФБР, за да го разбере. Но това ми напомни колко ужасяващи са били последните мигове от живота на жертвите им.
За пореден път се сетих за аудиозаписа на Битейкър и Норис. Тогава не бях издържал да го чуя. А сега нямах особено желание да получа отговор на въпроса, който изникна в ума ми.