— Успех. Само гледай да не ти гръмнат задника преди четири, когато ми свършва смяната.
— Ще положа всички усилия. Какъв е адресът, спомняш ли си го?
— В Родия Гардънс е. Изчакай момент.
И остави слушалката, за да потърси точния адрес.
Родия Гардънс е огромен жилищен комплекс в Уотс — истински град в града. Опасен град. Носи името на Саймън Родия, създателя на едно от чудесата на Лос Анджелис. Кулите Уотс. Обаче в Родия Гардънс няма нищо чудесно. Това е едно от местата, тънещи от десетилетия в бедност, наркотици и престъпност. Поколения от едно семейство живеят там и не могат да се измъкнат. Много от местните са пораснали, без да са били на плажа, да са се качвали на самолет или дори да са ходили на кино.
Брейзълтън се върна на линията и ми продиктува пълния адрес, но каза, че нямал телефонния номер. Попитах го как се казва бабата и той ми даде името, което вече знаех, Уанда Сесъмс.
Хопа. Жената, с която бях разговарял. Или ме беше излъгала, че е майка на невръстния заподозрян, или полицията разполагаше с грешна информация. Така или иначе, вече имах адреса и се надявах, че скоро ще облека в плът гневния глас от петък.
След като приключих разговора с Брейзълтън, отидох във фотографския отдел. На бюрото на дежурния редактор видях Боби Азмития и го попитах дали в момента е пуснал „скитници“ из града. Той провери в списъка си и назова двама фоторепортери, които обикаляха с колите си в търсене на случайни обекти — снимки без връзка с конкретна новина, които „оцветяваха“ първите страници на отделните рубрики.
Познавах ги и двамата. Единият беше чернокож. Попитах Азмития дали Сони Лестър може да се освободи и да се разходи с мен по 110-а магистрала и той се съгласи да ми го прати. Уговорихме се Лестър да ме вземе пред Фоайето с глобуса след петнайсет минути.
Върнах се при Анджела да видя какво става с репортажа за случая от „Неприключени следствия“, после отидох да поговоря с моя зам. Прендъргаст подготвяше първия за днес предварителен списък на материалите.
— Вече получих резюмето от Анджела — каза ми още преди да съм отворил уста.
„Резюмето“, което всъщност се състоеше само от един ред, се включваше в предварителния списък и когато се събираха на ежедневната планьорка, редакторите вече знаеха какво е готово за сутрешното издание и можеха да обсъдят кои материали са важни и как трябва да бъде организирано всичко във вестника.
— Да, със случая се занимава тя — отвърнах. — Само исках да ти съобщя, че отивам в Южен Лос Анджелис с един фотограф.
— Какво има?
— Още нищо. Но по-нататък може да имам какво да ти кажа.
— Добре.
Прендо винаги ме държеше на хлабава каишка. Не че вече имаше значение. Но поне преди да получа предизвестието, той се отнасяше много либерално и се разбирахме добре. Той не ме припираше. Аз го информирах кога и върху какво работя, а той ме оставяше да приключа материала, преди да му дам отчет.
Тръгнах към асансьорите, а той извика след мен:
— Имаш ли монети за телефон?
Махнах му с ръка, без да се обръщам. Винаги ме изпращаше с тези думи, когато отивах да работя по някакъв случай. Реплика от „Китайски квартал“. Вече не използвах обществени телефони, никой репортер не ги използваше, обаче смисълът беше ясен. Дръж връзка.
Фоайето с глобуса беше парадният вход на сградата, на ъгъла на Първа улица и Спринг Стрийт. В центъра на помещението на стоманена ос се въртеше месингов глобус с големината на фолксваген. Върху релефните континенти бяха отбелязани многобройните международни бюра на „Таймс“, въпреки че много от тях бяха закрити заради икономии. Мраморните стени бяха украсени със снимки и паметни плочи, свързани с важни моменти от историята на вестника, спечелените награди „Пулицър“ и техните лауреати, загиналите по време на служба кореспонденти. С една дума, музей, какъвто скоро щеше да е и самият вестник. Говореше се, че сградата се продава.
Мен обаче ме интересуваха следващите дванайсет дни. Оставаше ми само още един последен краен срок, само още един последен криминален репортаж. Дотогава глобусът трябваше да продължи да се върти.
Отворих тежката врата и излязох. Сони Лестър ме чакаше с една от служебните коли. Качих се и му съобщих къде отиваме. Той направи дързък обратен завой на Бродуей и потегли към изхода за шосето, веднага след съдебната палата. Скоро пътувахме по 110-а към Южен Лос Анджелис.
— Предполагам, че неслучайно ми възлагат тази задача — отбеляза фотографът, когато излязохме от центъра.