Странична колона — Репортерът на „Таймс“ Джак Макавой влезе в битка на живот и смърт с размахващия нож Марк Куриър на последния етаж на „Меса Верде Ин“ преди да успее да отвлече вниманието му с оръжието на своя занаят: думите. Когато заподозреният сериен убиец се разсейва, Макавой получава предимство и Куриър пада в шахтата на стълбището, за да намери смъртта си. Според органите на реда заподозреният оставя повече въпроси, отколкото отговори. 18 реда Бърнард
Информацията — Наричат ги бункери и ферми. Разположени са в пасища и пустини. Безлични са като безименните складове по промишлените улици във всеки град из страната. Центровете за съхранение на информация се рекламират като икономични, надеждни и сигурни. В тях се съхраняват важни дигитални архиви, които винаги са на една ръка разстояние, където и да се намира фирмата ви. Но тазседмичното разследване на двама мъже, които използвали архивите, за да избират, издебват и похищават жени, хвърля съмнение върху тази преживяла експлозивен растеж през последните години индустрия. Според органите на реда главният въпрос не е къде и как трябва да съхранявате дигиталната си информация. Въпросът е кой се занимава с нея. „Таймс“ научава, че много фирми за информационно съхранение привличат на работа най-способните. Проблемът понякога е, че те са бивши престъпници. Заподозреният Марк Куриър е пример за това. 25 реда Гомес-Гонзмарт
Отново излизаха крачка напред. Този информационен пакет щеше да даде преднина на вестника и да се превърне в авторитетния репортаж за случая. Всички други информационни медии щяха да го цитират или да драпат, за да го настигнат. Поредният хубав ден за „Таймс“. Редакторите вече надушваха „Пулицър“.
Затворих страницата и се замислих за страничната колона, която щеше да напише Лари. Той имаше право. Въпросите бяха повече от отговорите.
Отворих нов документ и записах диалога, който бях провел с Куриър — все още можех да си го спомня почти дума по дума. Отне ми само пет минути, защото всъщност не бяхме говорили много.
Аз: Къде е Макгинис? Пратил те е тук да му свършиш мръсната работа, така ли? Точно като в Невада?
Той: Не отговаря.
Аз: Той ли ти казва какво да правиш? Той ти е учител по убийство и няма да е доволен от теб. Ти се издъни.
Той: Макгинис е мъртъв бе, тъпанар! Зарових го в пустинята. Точно както щях да заровя твоята кучка, след като свърша с нея.
Аз: Защо просто не избяга? Защо рискува всичко да дойдеш за нея?
Той: Не отговаря.
Прочетох написаното няколко пъти и коригирах и допълних някои неща. Лари имаше право. Всичко се свеждаше до последния въпрос. Куриър се канеше да ми отговори, но аз се възползвах от разсейването му, за да го хвана неподготвен. Не съжалявах. Най-вероятно точно това ми беше спасило живота. Но определено ми се искаше да знаех отговора на въпроса, който бях задал.
На другата сутрин „Таймс“ се грееше на отражението си в националните новини и аз бях в центъра на събитията. Не бях написал нито ред от материалите, които пораждаха брожението в националните медии, ала бях обект на два от тях. Телефонът ми не преставаше да звъни и входящата кутия на имейла ми още от сутринта се пръскаше по шевовете.
Но аз не отговарях нито на обажданията, нито на имейлите. Не се греех на отражението. Прекарах нощта с не получилия отговор въпрос, който бях задал на Марк Куриър, и както и да го анализирах, нещата не се връзваха. Какво правеше Куриър в хотела? Каква щеше да е голямата награда за толкова сериозен риск? Рейчъл ли? Похищението и убийството на федерален агент определено щеше да прати Макгинис и Куриър във висшия пантеон на убийците, чиито ужасни дела са запечатали имената им в националната памет. Но дали те се бяха стремили към това? Нямаше данни да са се интересували от общественото внимание. Напротив, грижливо бяха подготвяли и маскирали убийствата си. Опитът за похищение на Рейчъл не се вписваше в довелата до него история. Тъй че трябваше да има друга причина.
Подходих от нова гледна точка. Замислих се какво е щяло да се случи, ако бях заминал за Лос Анджелис и Куриър беше успял да отвлече Рейчъл от хотела.