Фаулър се пресегна нагоре, свали картичката и ми я подаде.
— Шега от един приятел. Аз съм от Канзас.
— Ясно.
Проучих картичката, като се съсредоточих върху Плашилото. Снимката беше прекалено малка, за да съм съвсем сигурен.
— Може ли съвсем набързо да направя една проверка на твоя компютър? — попитах.
И вече заобикалях бюрото й, преди да успее да ми отговори.
— Хм, естествено, какво…
— Още не съм сигурен.
Тя стана от стола си и се дръпна настрани. Заех нейното място, погледнах екрана и отворих Гугъл. Машината работеше бавно.
— Хайде де… хайде де!
— Какво има, Джак?
— Нека само…
Търсачката най-после се отвори. Кликнах „Изображения“. Написах „Плашило“ и натиснах ентер.
Екранът се изпълни с 16 картинки на плашила. Имаше снимки на симпатичния герой от „Магьосникът от Оз“ и цветни рисунки от комикси за Батман. И още няколко фотографии и рисунки на плашила от книги, филми и каталози с костюми за Хелоуин. От мили и дружелюбни до ужасни и заплашителни. Някои с весели очи и усмивки, други със зашити очи и устни.
Кликвах всяка снимка и я уголемявах. Проучих ги — и всичките шестнайсет имаха една обща черта. Конструкцията на всяко плашило включваше чувал от зебло, надянат върху главата, така че да образува лице. И всички чували бяха стегнати с въже на шията. Понякога дебело, друг път обикновено въже за пране. Нямаше значение. Тази особеност се проявяваше винаги и съответстваше на онова, което бях видял в събраната от мен документация, както и на запечаталия се в съзнанието ми образ на Анджела Кук.
Сега разбирах, че с прозрачните найлонови торбички убиецът пресъздава лице на плашило. Нямаше чувал от зебло, ала това несъответствие с изградения образ нямаше значение. Торбичката с въжето на шията означаваше същото. Не се съмнявах, че току-що съм открил подписа. Тайния подпис, за който ми беше разказала Рейчъл.
— Карвър — казах на глас.
Затворих браузъра и се изправих.
— Какво значи това, Джак? Кой е Карвър?
— Трябва да тръгвам.
Излязох иззад бюрото й и вдигнах раницата си от пода.
— Джак?
Забързах към изхода.
— Беше ми приятно да работя с теб, Дороти.
Самолетът се приземи твърдо, но аз почти не обърнах внимание. През последните две седмици толкова бях свикнал с полетите, че вече дори не зяпах през илюминатора, за да допринеса физически за безопасното кацане.
Още не се бях обадил на Рейчъл. Исках първо да стигна в Аризона, за да участвам в действията, които щяха да са резултат от моята информация. Формално вече не бях репортер, ала продължавах да пазя материала за себе си.
Освен това отсрочката ми даде възможност да измисля подход.
Веднага щом взех кола под наем и стигнах в Мейса, спрях на паркинга на един универсален магазин и влязох да си купя джиесем с предплатена карта. Знаех, че Рейчъл работи в бункера на Уестърн Дейта. Не исках, когато й се обадя, да види името ми на дисплея и да го произнесе пред Карвър.
Най-после готов, се върнах в колата и й позвъних. Тя отговори на петото иззвъняване, без да каже името ми.
— Агент Уолинг слуша.
— Аз съм. Не произнасяй името ми.
Последва пауза, после Рейчъл продължи:
— Какво обичате?
— Там ли е Карвър?
— Да.
— Добре, аз съм в Мейса, на десет минути от теб. Трябва да се видим, без никой друг в бункера да знае.
— Съжалявам, няма да е възможно. За какво се отнася?
Поне беше влязла в тон.
— Не мога да ти обясня. Трябва да ти покажа. Обядвала ли си вече?
— Да.
— Добре, кажи им, че отиваш за кафе лате или нещо друго, което не можеш да си вземеш от техните автомати. Ще се срещнем в „Хайтауър Граундс“ след десет минути. Ако трябва, обещай да занесеш лате и на тях. Изпързаляй ги и ела. Не искам да се приближавам до Уестърн Дейта, защото навсякъде има камери, вътре и вън.
— И не можете да ми загатнете за какво се отнася, така ли?
— Свързано е с Карвър, затова не задавай такива въпроси. Просто се измъкни и ела. Не казвай на никого, че съм тук и какво всъщност правиш.
Тя не отговори. Започвах да губя търпение.
— Рейчъл, ще дойдеш ли, или не?
— Така става — накрая отвърна тя. — Ще разговаряме пак.