И прекъсна.
След пет минути бях в „Хайтауър Граундс“. Заведението очевидно носеше името на старата пустинна обсерватория, чиято кула се издигаше зад него. Изглеждаше запусната, но на върха й стърчаха цял куп мобилни клетки и антени.
Влязох и установих, че е почти празно. Двама клиенти, които приличаха на студенти, седяха сами с отворени пред тях лаптопи. Отидох на бара, взех две кафета и се настаних с компютъра на една маса в ъгъла, далеч от другите посетители.
Сложих в моето кафе щедра доза захар и мляко и погледнах към паркинга през прозореца. Нито следа от Рейчъл. Отпих от горещото кафе и влязох в интернет, като използвах безплатната безжична връзка на заведението.
Изтекоха петнайсет минути. Проверих имейла си и се замислих какво ще кажа на Рейчъл — ако изобщо се появи. Отворих на екрана страницата с плашилата и бях готов да започна. Накрая се зачетох в касовия бон, който дойде с кафето.
Безплатен WiFi с всяка покупка! Потърсете ни в интернет на www.hightowergrounds.com
Смачках листчето, хвърлих го към кошчето и не улучих. Станах, взех го и го пуснах вътре, после отворих новия си джиесем и тъкмо се канех да позвъня на Рейчъл, когато най-сетне я видях да отбива в паркинга и да спира. След малко влезе в заведението, видя ме веднага и се насочи към моята маса. Носеше лист — явно с поръчките на колегите си.
— Когато за последен път ходих за кафе, бях новоназначен агент по време на преговори с похитител в Балтимор. Вече не ме пращат с поръчки, Джак, тъй че дано да имаш сериозни основания.
— Не се безпокой, на никого няма да носиш кафе. Би ли седнала?
Рейчъл се настани срещу мен и аз преместих чашата чисто кафе пред нея. Тя не я докосна. Носеше тъмни очила, но въпреки това виждах моравото петно под лявото й око. Подутината на брадичката й беше изчезнала, а блясъкът за устни скриваше сцепването. Човек трябваше внимателно да се вгледа, за да го забележи. Бях се чудил дали е уместно да се наведа към нея и да я прегърна или целуна, ала деловото й поведение ме накара да се въздържа.
— Добре, Джак, ето ме. Какво правиш тук?
— Мисля, че открих подписа. Искам да кажа, сигурен съм. Макгинис е бил само прикритие. Изкупителна жертва. Вторият убиец е Плашилото. Карвър.
Рейчъл се втренчи в мен. Очите й не разкриваха нищо под очилата. Накрая заговори.
— Значи си скочил на самолета, какъвто си редовен клиент на авиолиниите, за да се появиш тук и да ми кажеш, че човекът, с когото цяла седмица работя рамо до рамо, е убиецът, когото издирвам.
— Точно така.
— Дано си прав, Джак.
— Кой остана в бункера с Карвър?
— Двама агенти от ГИЕУ, Торес и Маури. Но не мисли за тях. Обясни ми какво става.
Опитах се да подготвя сцената за образите, които щях да й покажа на лаптопа.
— Първо започна да ме гризе един въпрос. Какво е целяло твоето похищение?
— След като изгледах част от откритите в бункера видеозаписи, не ми се ще да мисля за това.
— Извинявай, не се изразих правилно. Нямам предвид какво е щяло да се случи с теб. А защо точно теб. Защо да поемат толкова голям риск с теб? Елементарният отговор е, че това е щяло задълго да отвлече вниманието от основното разследване. И това е вярно, но разсейването в най-добрия случай щеше да е временно. Щяха да заприиждат десетки агенти. Съвсем скоро човек нямаше да може да мине покрай знак „стоп“, без феберейците да го спрат. Край на разсейването.
Рейчъл — следваше логиката на обяснението ми — кимна в знак на съгласие.
— Добре, но дали не е имало и друга причина? — продължих аз. — Имаме двама убийци. Учител и ученик. Ученикът се опитва да те отвлече сам. Защо?
— Защото Макгинис е мъртъв — отвърна Рейчъл. — Останал е само ученикът.
— Добре, ако е така, защо изобщо го е направил? Защо е дошъл да те отвлече? Защо не си е плюл на петите? Разбираш ли, просто не се връзва. Поне по начина, по който го приемахме досега. Смятахме, че похищението ти цели отвличане на вниманието. Само че целта е била друга.
— Каква?
— Ами ако Макгинис не е учителят? Ами ако само така е трябвало да изглежда? Ами ако просто е изкупителна жертва и твоето похищение е целяло да отвлече вниманието от истинския учител? Да му помогне да се измъкне.
— Ами доказателствата, които открихме?
— Имаш предвид, че моята книга е лежала на нощното му шкафче, както и шините, и порнографията в дома му? Не ти ли се струва много удобно?
— Тези неща не са били разхвърляни из къщата. Били са скрити и са намерени след продължителен обиск. Но всичко това няма значение. Да, може да са били подхвърлени. По-важен е сървърът с видеозаписите, който открихме в Уестърн Дейта.